хубави банани!
— Не ги обичам тези — намръщи се Филип.
Върнън, забравил внезапно за напрежението, изтича до сухите плодове.
— Вкусни са! — извика той с пълна уста — Би трябвало всеки ден да правим по два обяда.
— Много добре! Два обяда! Отлична идея! — засмя се гръмогласно Борабей.
И то се случи. Без никакъв шум или каквото и да е движение, Том внезапно осъзна, че са заобиколени от всички страни от мъже с лъкове, опънати до отказ и стотина стрели с каменни връхчета, които се целеха в тях.
Върнън извика и падна на земята, заобиколен мигновено от брадясали, възбудени мъже с петдесет стрели, насочени към гърлото и гърдите му.
— Не мърдай! — извика Борабей. Той се обърна и заговори бързо с мъжете. Лъковете бавно започнаха да се отпускат и мъжете отстъпиха назад. Борабей продължи да говори, вече по-бавно, с по-нисък тон. Най-после непознатите направиха още крачка назад и смъкнаха стрелите.
— Стани — каза Борабей. — Не се усмихвай. Не размахвай ръце. Гледай всекиго в очите.
Той направи каквото му бе казано.
— Вземете багажа си и оръжието, както и ножовете. Не показвайте, че сте уплашени. Направете ядосана физиономия, но не казвайте нищо. Една усмивка — и сте мъртви.
Изпълниха заповедите на Борабей. За миг настана суматоха и лъковете се вдигнаха, докато Том вземаше мачетето си, но когато го запаса в колана си, те като по команда се сведоха. Следвайки инструкциите на Борабей, Том изгледа най-близко стоящите войници със зъл поглед, но когато те му отвърнаха със свирепи погледи, той усети, че коленете му омекват.
Сега Борабей говореше тихо, но гласът му звучеше ядосано. Той бе насочил коментарите си към един мъж, по-висок от другите, с блестящи перушини, стърчащи от пръстените върху добре оформените му бицепси. Около шията му висеше връв, на която като скъпоценности се полюляваха останки от зората на западните технологии, компактдиск с етикет с предложение за шест безплатни месеца в AOL10, калкулатор с дупка по средата, телефонна шайба от стар телефон.
Мъжът погледна Том и пристъпи напред. Спря.
— Братко, направи крачка към него и му кажи сърдито, че трябва да ти се извини.
Надявайки се, че Борабей е наясно с психологията на ситуацията, Том се намръщи и се приближи към воина:
— Как се осмеляваш да насочваш стрелите си към нас? — изгледа го той.
Борабей преведе. Мъжът отговори гневно, като държеше копието си близо до лицето на Том.
Борабей се обърна към Том:
— Той казва: Кои сте вие? Защо идвате в страната на Тара без покана? Сега ти му кажи, че сте дошли да спасите баща си. Извикай му го!
Том се покори, повиши глас, направи стъпка напред към воина и му извика право в лицето. Онзи отвърна още по-сърдито, размахвайки копие под носа му. При това останалите вдигнаха лъковете си.
— Той казва, че баща ти е причинил много неприятности на Тара и е много ядосан. Братя, вие също трябва да сте много ядосани. Кажете им да смъкнат лъковете си. Кажете им, че няма да говорите, докато не махнат стрелите си. Направете се на много обидени.
Том, целият плувнал в пот, се опита да преодолее ужаса си и да се изпълни с гняв:
— Как се осмелявате да ни унижавате? — извика той. — Ние идваме в страната ви с мир, а вие ни посрещате с война. Така ли хората на Тара посрещат гостите си? Животни ли сте или хора?
Том усети одобрението на Борабей, докато превеждаше — без съмнение, внасяйки нови нюанси.
Лъковете се отпуснаха и този път мъжете прибраха стрелите в колчаните си.
— Сега се усмихни! Къса, не много широка усмивка.
Том се усмихна, после отново възвърна сериозното си изражение.
Борабей говори известно време, след което се обърна към Том:
— Сега трябва да прегърнеш и да целунеш воина според обичаите на Тара.
Том се подчини, прегърна го силно и го целуна от двете страни, както Борабей го беше правил толкова пъти. Той завърши, като боядиса лицето и устните си в червено и жълто. Воинът върна жеста, като размаза още боя върху него.
— Добре — кимна Борабей с облекчение. — Сега всичко е наред! Отиваме в селото на Тара.
Селото се състоеше от един открит, мръсен площад, заобиколен от два неправилни кръга от колиби, покрити с палмови листа, подобни на онези, в които бяха спали преди няколко нощи. Колибите нямаха прозорци, само дупки на върха. Пред много от тях горяха огнища, около които се суетяха жени и готвеха, както Том забеляза, във френските тенджери и медни тигани, които Максуел Бродбент им беше донесъл. Докато следваха групата воини към центъра на площада, вратите на колибите се отваряха една след друга и хората излизаха и ги зяпаха. Малките деца бяха напълно голи; по-възрастните носеха мръсни панталони или препаски около слабините. Жените бяха вързали около кръста си по парче плат, с голи гърди, боядисани в червено. Мнозина имаха дискове на устните и ушите. Само мъжете носеха пера.
Нямаше официална церемония по посрещането им. Воините, които ги бяха довели разказаха по каква работа са дошли с пълно безразличие, докато жените и децата се прозяваха.
— Какво ще правим сега — попита Том, докато стоеше в средата на площада и се оглеждаше.
— Ще чакаме — каза Борабей.
Беззъба старица, приведена на две от старост, излезе от една колиба, подпряна на тояжка; с късата си бяла коса приличаше на вещица. Тя тръгна към тях с мъчителна бавност, мърморейки си нещо под нос, вперила в лицата им подобните си на мъниста очи. Най-после застана пред Том.
Борабей произнесе тихо:
— Не казвай нищо.
Тя вдигна сухата си ръка и го удари през коленете, после през бедрата — веднъж, два, три пъти… изненадващо силно за една стара жена — като през цялото време продължаваше да си мърмори. След това вдигна тояжката си и я стовари върху пищялите, а после и върху задните му части. Накрая я пусна, направи още една стъпка към него и започна да го опипва между краката. Том преглътна, опитвайки се да не трепне, докато тя щателно проверяваше мъжествеността му. После протегна кокалестата си ръка към главата му, направи красноречив жест и той се наведе. Пръстите й сграбчиха косата му и я издърпаха толкова силно, че му излязоха сълзи от очите.
След това старицата отстъпи, проверката, както изглежда, бе завършила. Тя му се усмихна с беззъбата си уста и заговори нещо надълго и нашироко.
Борабей преведе:
— Тя каза, че въпреки външността си определено си мъж. Кани теб и братята ти да останете в селото като гости на народа на Тара. Тя приема помощта ти за борба с лошите хора в Белия град. Тя казва, че сега е твой ред.
— Но коя е тя? — погледна Том неразбиращо. Старицата го оглеждаше от глава до пети.
— Тя е жената на Ках. Внимавай, Том, тя е като теб. Може тази нощ да дойде в колибата ти.
Това разчупи напрежението и те се засмяха. Филип се смееше най-силно от всички.
— Не разбрах за какво е мой ред — попита Том.
Борабей го погледна:
— Сега ти си вожд на войната.
Том беше смаян.
— Как така? Тук съм едва от десет минути.
Тя каза, че много от воините на Тара са паднали убити в битка срещу белия човек. Ти също си бял човек, и може би познаваш врага по-добре. Утре ти ще водиш сражението срещу лошите хора.
— Утре?! — възкликна Том. — Благодаря, наистина, но не мога да поема отговорността.
— Нямаш избор — поклати глава Борабей. — Тя каза, че ако не приемеш, воините на Тара ще убият всички ни.
