Сега, най-накрая, той възнамеряваше да направи нещо по въпроса. Погледна календара. Беше 31-ви май. Утре трябваше да пристигне първата вноска от двата милиона от огромната швейцарска фармацевтична компания „Хартц“. Кодираното имейл потвърждение би трябвало да дойде от Каймановите острови скоро. Той, разбира се, трябваше да изнесе парите от Щатите. Щеше да ги вложи в една удобна вила на Костиера Амалфитана; един милион за вилата и още един за други разходи. Равело изглеждаше подходящо местенце за тази цел. Той и Сали можеха да прекарат медения си месец там.
Мислите му отново се върнаха към срещата с изпълнителния директор и борда на „Хартц“, толкова сериозни, толкова до мозъка на костите швейцарци. Бяха скептични, разбира се, но когато видяха страницата, която Джулиан вече бе превел, старите им уста се напълниха със слюнка. Кодексът щеше да им донесе милиарди. Повечето фармацевтични компании разполагаха с изследователски отдели, които оценяваха местните лекарства — но тук ставаше въпрос за основната медицинска книга и Джулиан беше единственият човек в света, освен Сали, който можеше да я преведе точно. „Хартц“ освен това би трябвало да се споразумеят с Бродбент, но като най-голямата фармацевтична компания в света, те бяха в състояние да платят. А без преводаческите му умения за какво им е на Бродбент Кодексът? Всичко трябваше да бъде направено коректно: компанията, разбира се, настояваше за това. Швейцарците си бяха такива.
Той се запита как ли ще реагира Сали, когато разбере, че Кодексът ще изчезне в търбуха на някаква гигантска мултинационална корпорация. Като я знаеше каква е, нямаше да го приеме добре. Но като започнеха да се наслаждават на двата милиона, които „Хартц“ щеше да им плати за откриването на Кодекса — да не говорим за щедрите възнаграждения, които той очакваше да получи за превеждането му — бързо щеше да й мине. А той щеше да й покаже, че това е правилният начин за действие, че „Хартц“ са в най-добра позиция да развиват тези нови лекарства и да ги произвеждат. Това беше правилният начин. За да се създаде ново лекарство са нужни пари. Никой няма да го направи безплатно. Печалбата върти света.
Що се касае до него, бедността дори е полезна за няколко години, докато човек е млад и идеалист, но става нетърпима като минеш трийсетте. А професор Джулиан Клайв почти наближаваше трийсетака.
58.
След десет часа скитане из планините, Том и братята му стигнаха до голо, опоскано от вятъра било. Пред очите им се разкри изумителна гледка, бурно море от върхове и долини, което стигаше до хоризонта и се вливаше в сгъстяващите се отсенки на червеното.
Борабей посочи с пръст:
— Сукиа Тара, Белият град.
Том примижа на яркото следобедно слънце. Отсреща, на около пет мили отвъд една пропаст, се издигаха два остри бели върха. Между тях се бе сгушила гладка седловина, отрязана от двете страни от пропасти и заобиколена от върхове. Виждаше се едно самотно зелено парче мрачна гора, която изглеждаше като откъсната от другаде, подслонена между основите на двата бели върха, надвесена над ръба на урвата. Том за миг си представи, че това е руина с две бели кули и стени. Но вместо това единственото, което виждаше, беше плътен, развълнуван килим от дървета.
Върнън вдигна бинокъла си, разглеждайки Белия град, след което го подаде на Том.
Зелената изпъкналост се увеличи. Том я сканира бавно. Платото беше плътно обрасло с дървета и единственото, което се виждаше бе непроницаемата черга от лиани. Какъвто и разрушен град да лежеше в тази странно увиснала долина, бе добре скрит от джунглата. Но когато Том го разгледа внимателно, от зеленината се откроиха белезникави голи скали, които започнаха да приемат неясна структура: ъгъл, част от разрушена стена, тъмен квадрат, който приличаше на прозорец. Напрегна очи и видя стръмна могила, която, осъзна той, представляваше разрушена пирамида, обрасла със зеленина. Едната й страна зееше разцепена, бяла рана в живата зелена плът.
Градът бе изграден наистина върху стръмното плато, остров в небето. Висеше между двата върха, отделен от останалата част на Сиера Азул с отвесни скали. Изглеждаше откъснат, докато Том не видя жълта нишка, която криволичеше над една от пропастите — груб, висящ мост. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че мостът е добре охраняван от войници, които бяха заели една разрушена каменна крепост, построена от първоначалните обитатели с явната цел да защитава Белия град. Хаузър и хората му бяха изсекли огромна площ от гората в близост до моста, за да имат чисто поле за огън.
От отсрещната страна на Белия град, недалеч от моста от планините се спускаше малка река и се изливаше в пропастта, превръщаше се в грациозна бяла нишка и се губеше долу в мъглите. Докато Том гледаше, мъглата се вдигна от пропастта и закри висящия мост, блокирайки гледката към Белия град. След това отново се проясни, спусна се, проясни се за втори път, без да секва играта на тъмно и светло.
Том потрепери. Баща им, Максуел Бродбент, вероятно бе стоял на същото това място преди четирийсет години. Няма съмнение, че бе различил неясните контури на града сред хаоса от буйна растителност. Тук беше направил първото си откритие и бе започнал делото на живота си; и тук бе завършил дните си, сам в тъмна гробница. Белият град беше алфата и омегата в кариерата на Максуел Бродбент.
Той подаде бинокъла на Сали. Тя се взира дълго през увеличителните стъкла. После го върна на Том, лицето й гореше от въодушевление:
— На маите е — каза тя. — Има централен кръгъл дворец, една пирамида и няколко многоетажни павилиона. Висша класа. Хората, които са построили този град, са дошли от Копан, сигурна съм в това — по всяка вероятност е станало, когато маите са отстъпили след падането на Копан през 900-та година след Христа. Ето ви и разрешението на мистерията…
Очите й искряха, слънцето проблясваше в златната й коса. Никога не я бе виждал толкова жизнена. Беше изненадващо, помисли си той, като се имаше предвид колко малка стъпка бяха направили.
Тя се обърна и го погледна. Стори му се, че тя разбира за какво мисли той. Лицето й бе леко зачервено и тя извърна очи, усмихвайки се на себе си.
Филип взе бинокъла да погледне. Том го чу как шумно поема въздух.
— Там се виждат хора — каза той. — Секат дървета в основата на пирамидата.
Последва силен взрив на динамит и плътно кълбо дим се издигна нагоре и се разтвори над града като приказно бяло цвете.
Том въздъхна:
— Трябва да открием татковата гробница, преди те да са го направили. Иначе… — Той остави изречението недовършено.
59.
Прекараха останалата част от следобеда под прикритието на дърветата, наблюдавайки Хаузър и подчинените му. Една група войници разчистваше дървета от каменен храм в основата на пирамидата, докато друга група разкопаваше и разбиваше една по-малка пирамида наблизо. Променливият вятър донасяше неясните звуци на верижен трион и на всеки половин час до ушите им достигаше далечният грохот на експлозиви, последван от издигащ се облак прах.
— Къде е гробницата на татко? — обърна се Том към Борабей.
— В канарите под града откъм далечната страна. Селището на мъртвите.
— Дали Хаузър ще го намери?
— Да. Пътеката долу е скрита, но накрая ще я намери. Може би утре, може би след две седмици…
Когато нощта се спусна, Белият град бе осветен от два лъча на мощни прожектори, а друга серия светлини се насочиха към окачения мост и района около него. Хаузър не поемаше рискове и бе добре оборудван с всичко, включително и с генератор.
Вечеряха мълчаливо. Том едва се докосна до жабите или гущера, или каквото и да беше онова, което Борабей им бе сготвил. От хребета, откъдето гледаха, Белият град беше добре защитен и почти непревземаем.
Накрая Филип се прокашля и изрече гласно онова, което всички мислеха:
— Струва ми се, че ще е най-добре да се омитаме по-скоро оттук и да се върнем с помощ. Не можем да се справим със собствени сили.
