Тайният кодекс

През онази нощ индианците от селото запалиха огън и малко след това започна истинско пиршество с многобройни блюда, поднасяни в листа, кулминацията сред които беше тапир, опечен в яма. Мъжете танцуваха, после, под ръководството на Борабей, изпълниха няколко странни, протяжни мелодии с флейти. Всички се разотидоха да спят късно. Борабей ги разбуди след няколко часа. Беше все още тъмно.

— Да тръгваме. Ще говориш пред хората.

Том го погледна неразбиращо:

— Искаш да кажеш, че трябва да държа реч?

— Ще ти помогна.

— Това си заслужава да се види — каза Филип.

Вечерният огън беше подсилен с нови цепеници и Том видя, че цялото село се беше събрало — всички стояха притихнали, изпълнени с респект, и очакваха речта му.

Борабей му прошепна:

— Том, кажи ми да взема десетте най-добри бойци за битката.

— Битка? Каква битка?

— Ще се сражаваме с Хаузър.

— Не можем…

— Успокой се и прави каквото ти казвам — изсъска Борабей.

Том даде заповедта си и Борабей си проправи път сред тълпата, пляскайки с ръце. Потупа някои мъже по раменете и след пет минути те стояха строени пред него покрити с пера, боядисани и с нанизи около вратовете. Всички бяха с лъкове и колчани със стрели.

— Сега произнеси реч.

— Какво трябва да кажа?

— Говори много. Как ще спасиш баща си, ще убиеш лошите мъже. Не се притеснявай, каквото и да кажеш, аз ще го оправя.

— Не забравяй да обещаеш по едно пиле за всяка тенджера — обади се Филип.

Том пристъпи напред и огледа лицата около себе си. Всички шумове и разговори секнаха. Гледаха го с надежда. Полазиха го студени тръпки. Нямаше идея какво става.

— Ъ-ъ-ъ, дами и господа…

Борабей го погледна с осъдителен блясък в очите, след което сърцато извика нещо, което прозвуча много по-ефективно от вялото начало, с което бе започнал. Всички се скупчиха в очакване. Том имаше чувството, че това вече се е случвало — спомни си речта на Дон Алфонсо, която старецът бе произнесъл пред съселяните си, когато напускаха Пито Соло. Той трябваше да произнесе реч като онази, дори ако всичко това бяха само лъжи и празни обещания.

Пое си дълбоко дъх.

— Приятели! Ние дойдохме до земите на Тара от едно далечно място, наречено Америка.

При произнасянето на думата „Америка“, още преди Борабей да е превел, се надигна възбуден шепот.

— Изминахме хиляди мили със самолет, с лодки и пеша. Пътувахме четирийсет дни и нощи.

Борабей преведе думите му с патос. Том виждаше вниманието, с което го слушаха.

— Голямо зло се стовари над народа на Тара. Един варварин, на име Хаузър, дойде от другия край на света с наемни войници да избива хората на Тара и да ограбва гробниците им. Те отвлякоха вашия главен жрец и убиха много от воините ви. Сега са в Белия град и го оскверняват с присъствието си.

Борабей преведе и между хората се надигнаха възгласи на одобрение.

— Ние сме тук, четиримата синове на Максуел Бродбент, за да избавим народа на Тара от този човек. Дойдохме да освободим баща си, Максуел Бродбент, от тъмнината на неговата гробница.

Той спря, за да може Борабей да предаде думите му. Петстотин лица го гледаха, осветени от светлината на огъня, погълнати от чутото.

— Брат ми Борабей ще ни поведе към планините, където ще следим лошите хора и ще направим планове за атака. Утре ще се бием.

В този миг изригна вълна от странни звуци — нещо смесено между сумтене и смях — както изглежда, тукашният еквивалент на аплодисментите и ръкоплясканията. Том усети, че маймунчето, свито на дъното на джоба му, се опитва да се скрие.

Борабей заговори на Том полугласно:

— Кажи им да се молят и да направят жертвоприношение.

Том прочисти гърлото си:

— Народе на Тара! Всички вие имате много важна роля в предстоящата битка. И аз се обръщам към вас с молба да се молите за нас. Да направите жертвоприношение за нас. Моля ви да го правите всеки ден, докато се върнем с победа!

Гласът на Борабей проеча звънко при тези думи и те имаха наелектризиращ ефект. Хората се заблъскаха напред, говорейки нещо въодушевено. Том усети, че го залива безнадеждност; тези хора му вярваха много повече, отколкото той сам си вярваше.

Сред тълпата се чу един дрезгав глас и хората мигновено се дръпнаха и сториха път на старицата, жената на Ках, която стоеше, подпряна на тояжката си. Тя вдигна очи и погледна Том. Настъпи дълга тишина, след което тя замахна с тояжката си и го удари с все сила по бедрата. Том се опита да не трепне и да не направи никаква гримаса.

Старицата извика нещо със сух глас.

— Какво казва?

Борабей се обърна:

— Не знам как да го преведа. Изрече една силна фраза, която не се употребява всеки ден. Означава нещо като: „Убий или умри!“

57.

Професор Джулиан Клайв вдигна краката си и се облегна в стария стол, сложил ръце на тила си. Беше бурен майски ден, вятърът виеше и късаше листата на чинара отвън. Сали бе тръгнала преди повече от месец. И оттогава нямаше и дума от нея. Не че бе очаквал да се обади, но дългото мълчание му се струваше обезпокоително. Когато Сали заминаваше, двамата очакваха, че Кодексът ще възвести поредния академичен триумф в живота на Клайв. Но след като мисли по въпроса седмица-две, той промени мнението си. Беше професор в Йейл, с цяла поредица награди, академични отличия и публикации, които повечето професори не можеха да съберат през целия си живот. Фактът беше, че едва ли се нуждаеше от друго академично отличие. Това, от което се нуждаеше — да си го кажем направо — бяха парите. Ценностите в американското общество бяха направо сбъркани. Истинската награда — финансовото богатство — не отиваше при онзи, който го заслужаваше най-много, при интелектуалните двигатели: мозъчният тръст, който контролира, ръководи и обучава тъпанарите. Кой вземаше парите? Всякакви спортисти, рок звезди, актьори и шефове на корпорации. Да вземем самия него, върхът в професията си, който изкарва по-малко от един водопроводчик. Беше унизително. Беше несправедливо.

Където и да отидеше, хората го търсеха, стискаха ръката му, възхищаваха му се. Всички богаташи от Ню Хейвън искаха да се познават с него, канеха го на вечери, колекционираха го и го показваха като доказателство за добрия си вкус, сякаш беше картина на стар майстор или сребърна антика. Това бе не само отвратително, но и унизително, а отнемаше и твърде много време. Почти всички, които той познаваше, имаха повече пари от него. Няма значение с какви почести го бяха окичили или какви награди бе получил, нито пък какви монографии бе публикувал, щом не бе в състояние да поеме сметката в един наистина добър ресторант на Ню Хейвън. Вместо това те плащаха сметката. Те го имаха в къщите си. Те го канеха на благотворителните си вечери и плащаха за масата, отблъсквайки лицемерните му опити за компенсация. И когато всичко свършеше, той се връщаше в апартамента си с две спални — отвратителен етаж от сграда близнак в академичното гето, докато те се прибираха в обширните си, щедро осветени имения.