Тайният кодекс

ги заливаше. Мелодията завърши с ниски, призрачни звуци като стенания на вятър в пещера.

Когато Борабей завърши никой не проговори. Постепенно шумовете на джунглата започнаха да навлизат в пространството, освободено от музиката.

— Красиво — прошепна Сали.

— Сигурно си наследил тази си дарба от майка си. — Татко имаше ламаринени уши.

— Да, майка ми пееше много хубаво.

— Щастливец си — каза Върнън. — Ние слабо познаваме майките си.

— Нямате ли една и съща майка?

— Не. Майките и на трима ни са различни. Татко ни отгледа сам.

Очите на Борабей се разшириха.

— Не разбирам.

— Когато има развод… — Том спря. — Ами, понякога единият родител взема децата и другият изчезва.

Борабей поклати глава.

— Това е много странно. На мен ми се искаше да имам баща.

Той завъртя шиш кебапа.

— Кажете ми какво е да растеш с баща.

Филип се изсмя дрезгаво:

— Мили боже, откъде да започна? Когато бях хлапе си мислех, че той е ужасяващ.

Върнън го прекъсна:

— Той обичаше красивото. Толкова много, че понякога се разплакваше пред красива картина или статуя.

Филип отново се изсмя саркастично:

— Да-а-а, разплакваше се, защото не можеше да го има. Той искаше да притежава красотата. Искаше я за себе си. Жени, картини, каквото и да е. Ако беше красиво, той го пожелаваше.

— Доста си рязък — прекъсна го Том. — Няма нищо лошо в това, да обичаш красотата. Светът може да бъде и много грозно място. Той обичаше изкуството заради самото себе си, а не защото е модно или защото му носи пари.

— Никога не е живял по общоприетите правила — каза Върнън. — Беше скептик. Не маршируваше под ритъма на чужд барабан.

Филип махна с ръка:

— Не марширувал под ритъма на чужд барабан? Не, Върнън, той фрасваше барабанчика по главата, вземаше му барабана и сам водеше парада. Това беше неговият номер в живота.

— Какво правехте заедно?

— Обичаше да ни води на къмпинг — каза Върнън.

Филип се протегна назад и се засмя дрезгаво:

— Ужасни летувания на палатки с дъжд и комари, по време на които направо оскотявахме от домакинска работа.

— Аз улових първата си риба на едно от тези летувания — каза Върнън.

— И аз — въздъхна Том.

— Летуване на палатки? Какво е това?

Но дискусията се оказа твърде сложна за Борабей.

— Татко имаше нужда да избяга далеч от цивилизацията, да опрости съществуванието си. Беше достатъчно сложно устроен и търсеше простота около себе си, затова обичаше да ходи за риба. Обичаше да лови риба с муха.

Филип се присмя:

— Риболовът, след Светото Причастие, е може би най-тъпото нещо, познато на човека.

— Тази забележка е обидна — каза Том, — дори за теб.

— Стига, Том! Не ми казвай на тези си години, че приемаш всичките тези глупости. Както и залитанията на Върнън. Откъде дойде внезапната ви религиозност? Най-малкото татко беше атеист. Тук има нещо интересно за теб, Борабей: татко е роден католик, но е станал здравомислещ, уравновесен, неумолим атеист.

Върнън каза:

— На света има много повече неща от твоите костюми на Армани, Филип.

— Истина е — съгласи се Филип, — има и на Ралф Лорен.

— Чакайте! — извика Борабей. — Всички говорите едновременно. Аз не разбирам.

— Ти ни накара с твоя въпрос — каза Филип, смеейки се. — Ще ни питаш ли още нещо?

— Да. Какви синове бяхте вие?

Усмивката на Филип помръкна. Откъм джунглата, отвъд светлината на огъня, се носеха шушнещи звуци.

— Не съм съвсем сигурен какво всъщност имаш предвид — каза Том.

Борабей се усмихна:

— Казахте ми как се е държал татко към вас. Сега ми кажете вие какви синове бяхте.

— Бяхме добри синове — каза Върнън. — Опитвахме се да се справяме с програмата. Правехме всичко, каквото той искаше. Следвахме неговите правила, изнасяхме пред него музикални концерти всяка събота, ходехме на всичките си уроци и се опитвахме да печелим, когато участвахме в състезания. Е, невинаги успявахме, може би, но се опитвахме.

— Правели сте това, което ви е карал, но какво друго сте правили, което той не ви е карал? Помагахте ли му, когато ходеше на лов? Помагахте ли му да поправи покрива на къщата подир буря? Правили ли сте кану заедно с него? Помагахте ли му, когато се разболя?

Том внезапно доби чувството, че е изправен на съд от Борабей. Сигурно към това се бе стремил през цялото време. Запита се дали Максуел Бродбент бе разговарял за това с най-големия си син през последния месец от живота си.

Филип каза:

— Татко наемаше хора да правят всичките тези неща. Имаше градинар, готвач, жена, която чистеше, майстори, които да оправят покрива. Медицинска сестра, която да се грижи за него. В Америка можеш да купиш всичко, от което имаш нужда.

— Не това има предвид той — каза Върнън. — Пита какво сме направили за татко, когато е бил болен?

Том усети, че се изчервява.

— Когато се разболя от рак, какво направихте тогава? Отидохте ли при него в къщата му? Останахте ли с него?

— Борабей — произнесе Филип остро, — би било напълно безполезно да се натрапваме на стария човек. Той сам не би го искал.

— И затова позволихте на чужди хора да се грижат за него, когато се разболя?

— Нямам намерение да стоя да ме поучаваш ти, или някой друг, какви са задълженията ми като син! — извика Филип.

— Не те поучавам. Просто ти задавам въпрос.

— Отговорът е „да“. Наехме чужди хора да се грижат за татко. Той направи живота ни ужасен, докато растяхме, и нямахме търпение да избягаме от него. Така става, като си лош баща — синовете ти те изоставят. Бягат, отлитат. Нямат търпение да се отърват от теб.

Борабей се изправи:

— Той е ваш баща, добър или лош. Хранил ви е, защитавал ви е, отгледал ви е. Направил ви е.

Филип скочи, побеснял.

— Така ли наричаш ти мръсното изригване на телесна течност? Направил ни бил! Ние сме случайност, всеки от нас. Що за баща е този, който откъсва децата от майките им? Що за баща е този, който гледа на