Докато пастор Еди лежеше в леглото си тази нощ и се молеше пламенно както винаги, чу да се надига нощният вятър, както често ставаше. Виеше, блъскаше и шумно тресеше старата каравана, а пясъкът свистеше пред прозорците. Еди си помисли, че на сутринта дворът ще бъде пометен от вятъра, гладък девствен пясък, а всички следи от инцидента ще бъдат заличени.
Бог прочиства земята за мен, точно както ми прощава и пречиства душата ми от греха.
Еди лежеше в мрака, разтреперан и победоносен.
12.
Същата вечер Букър Кроули последва метр д’отела към задната част на ресторанта за пържоли „Маклейн“ и завари преподобния Спейтс вече настанен на масата да разглежда дебелото подвързано с кожа меню.
— Преподобни Спейтс, много се радвам да ви видя отново — ръкува се той с него.
— И за мен е удоволствие, господин Кроули.
Кроули седна на мястото си, тръсна елегантно завитата ленена салфетка, за да я разгърне, и я постави на скута си. Към тях се доближи келнер.
— Да предложа на господата нещо за пиене?
— Седем и седем — поръча си преподобният.
Кроули се сви, доволен, че е избрал ресторант, където никой не го познава. Проповедникът миришеше на „Олд Спайс“, а бакенбардите му бяха със сантиметър по-дълги от уместното. На живо изглеждаше с двайсет години по-възрастен, отколкото на екрана, лицето му беше осеяно с най-различни петна, а кожата му беше грапава като на човек, който пие. Оранжевата му коса лъщеше на бледата светлина. Как е възможно човек с толкова познания в областта на медиите да търпи такава евтина прическа?
— А за вас, господине?
— Мартини „Бомбайски сапфир“, много сухо, чисто, с лимонова кора.
— Веднага, господа.
Кроули си лепна широка усмивка.
— Е, преподобни, гледах шоуто ви вчера. Беше… страхотно.
Спейтс кимна, а пълната му ръка с маникюр почука по покривката на масата.
— Бог беше с мен.
— Питам се дали сте получили отзиви.
— Разбира се. Пощата ми се задръсти с повече от осемдесет хиляди имейла за последните двайсет и четири часа.
Мълчание.
— Осемнайсет хиляди?
— Не, господине. Осемдесет хиляди.
Кроули нямаше думи.
— От кого? — попита той най-накрая.
— От зрители, разбира се.
— Прав ли съм да допусна, че такъв отклик е необичаен?
— Точно така. Проповедта ми наистина докосна болно място. Когато правителството харчи парите на данъкоплатците, за да докаже, че словото Божие лъже… християните навсякъде се надигат.
— Да, разбира се — успя да се усмихне в знак на съгласие Кроули. Осемдесет хиляди! Това би изплашило до смърт всеки конгресмен. Замълча, когато келнерът донесе питиетата им.
Спейтс обгърна заскрежената чаша с пълната си длан, отпи дълга глътка и после остави чашата на масата.
— Остана въпросът с обещанието, което дадохте в „Праймтайм на Бога“.
— Разбира се — потупа Кроули сакото си над вътрешния джоб. — Всичко с времето си.
Спейтс отново отпи.
— Каква е реакцията във Вашингтон?
Хората на Кроули бяха успели да научат, че различни конгресмени са получили доста голям брой имейли, а също и че са проведени доста телефонни разговори. Само че нямаше смисъл да разпалва очакванията на Спейтс.
— Такъв въпрос се нуждае от натиск, докато проникне през твърдата черупка на Вашингтон.
— От зрителите си научавам друго. Много от тези имейли бяха с копие до Вашингтон.
— Несъмнено, несъмнено — побърза да се съгласи Кроули.
Келнерът се приближи да вземе поръчката им.
— А сега, ако нямате нищо против — каза Спейтс, — бих искал да получа онова дарение, преди да са поднесли храната. Не искам да го пипам с мазни пръсти.
— Не, разбира се.
Кроули извади плика от джоба си и дискретно го сложи на масата, а след това се сви от ужас, когато Спейтс се протегна и показно го вдигна. Ръкавът на Спейтс се плъзна назад и отдолу се показа месеста китка, силно окосмена в оранжево. Значи цветът беше естествен. Как така онова, което изглеждаше най- фалшиво у Спейтс, се оказваше действително? Дали не пропускаше нещо друго и много по-сериозно, свързано с този човек? Кроули потисна раздразнението си.
Спейтс обърна плика и го отвори с лакирания си нокът. Извади чека, вдигна го към светлината и внимателно го разгледа.
— Десет хиляди долара — бавно прочете той.
Кроули се огледа и с облекчение установи, че са сами в задната част на ресторанта. В този човек нямаше никаква класа.
Спейтс продължи да оглежда чека.
— Десет хиляди долара — повтори той.
— Надявам се, че всичко е наред.
Преподобният пъхна чека обратно в плика и го мушна във вътрешния джоб на сакото си.
— Знаете ли колко ми струва да поддържам мисията си? Пет хиляди дневно. Трийсет и пет хиляди седмично, почти два милиона годишно.
— Доста мащабна дейност — безизразно каза Кроули.
— Отделих цял час от проповедта си на вашия проблем. Надявам се да го повдигна отново този петък по време на „Америка на кръглата маса“. Гледате ли предаването?
— Не го пропускам. — Кроули знаеше, че Християнската кабелна телевизия излъчва седмичното токшоу на Спейтс, но нито веднъж не го бе гледал.
— Възнамерявам да се занимавам с проблема, докато не предизвикам справедливото възмущение на християните в тази държава.
— Много съм ви признателен, преподобни.
— В замяна на това десет хиляди долара са просто капка в морето.
„Проклетият му поп!“, изруга на ум Кроули. Как мразеше да си има работа с такива хора!
— Простете, преподобни, но останах с впечатлението, че ще повдигнете въпроса в замяна на еднократно дарение.
— И точно така направих: едно дарение, една проповед. Но сега ви говоря за взаимоотношения.
Спейтс вдигна чашата към влажните си устни, изпи остатъка от питието през колонката ледени кубчета, върна чашата на масата и избърса устата си.
— Дадох ви чудесна тема. Съдейки по реакцията, явно си струва да оказвате натиск без оглед на… хмм, на финансовата страна.
— Приятелю, води се религиозна война. Борим се със светските хуманисти на няколко фронта. Мога да преместя фронтовата си линия във всеки момент. Ако искате явно да се сражавам за вас, тогава… ще трябва да дадете своя принос.
Келнерът им донесе поръчаното филе миньон. Спейтс беше поръчал своето добре опечено и сега парчето месо за трийсет и девет долара имаше размера, формата и цвета на хокейна шайба. Спейтс сключи ръце и се приведе над чинията. На Кроули му трябваше известно време, за да си даде сметка, че той
