— Ще направя приятелско посещение на председателя на местния катедрален съвет на навахо в Блу Гап и ще се опитам да уредя среща в градчето с местните. На която ще присъстваш и ти.
— Ако имам време.
— Боя се, че ще се наложи да намериш.
— Ще минем по този мост, когато се стигне дотам — махна с ръка Хейзълиъс.
— Бих искал днес с мен да дойде и някой от учените.
— Кой конкретно?
— Кейт Мърсър.
Хейзълиъс се огледа:
— Кейт, нямаш нищо специално за днес, нали?
— Заета съм — изчерви се Кейт.
— Ако Кейт не може да отиде — обади се Мелиса Коркоран и отметна косата си с усмивка, — аз с радост ще се махна от това забравено от бога плато за няколко часа.
Форд погледна към Кейт и пак към Коркоран. Не му се искаше да им каже, че предпочита да не се появява в Блу Гап с висока, синеока и руса бледолика бомба. Кейт с черната си коса и донякъде азиатските черти на лицето си поне малко приличаше на индианка.
— Наистина ли си толкова заета, Кейт? — попита Хейзълиъс. — Каза, че почти си приключила с изчисленията за новата черна дупка. Това е важно, а ти в крайна сметка си помощник-ръководител.
Кейт погледна към Коркоран с непроницаемо изражение. Коркоран студено отвърна на погледа й.
— Сигурно ще успея да довърша черната дупка по-късно — каза Кейт.
— Чудесно — каза Форд. — Ще мина след час да те взема.
Тръгна към вратата със странно приповдигнато усещане. Докато минаваше край Коркоран, тя го стрелна с крива подигравателна усмивка.
— Другия път — каза тя.
Когато се върна в къщата, Форд заключи вратата, занесе куфарчето в спалнята, дръпна пердетата, взе вградения телефон и се обади на Локууд.
— Здравей, Уайман. Някакви новини?
— Нали познаваш Питър Волконски, инженера по софтуера?
— Да.
— Снощи е изчезнал. Колата му я няма и ми казаха, че си е събрал дрехите. Можеш ли да провериш дали се е появявал някъде или се е свързвал с някого?
— Ще опитаме.
— Трябва да знам колкото може по-бързо.
— Веднага ще ти звънна.
— И още някои неща.
— Давай.
— Майкъл Чечини — в досието му пише, че като тийнейджър е участвал в религиозна секта. Искам да науча повече.
— Готово. Нещо друго?
— Рей Чън. Струва ми се… Как да го кажа? Твърде нормална.
— Не ми помагаш много.
— Разровете в семейството й и вижте дали няма нещо странно там.
След десет минути лампичката на телефона светна. Форд натисна копчето за приемане на разговора и чу гласа на Локууд, но значително по-напрегнат.
— По отношение на Волконски: обадихме се на жена му и на колегите му в Брукхейвън — никой не го е чувал. Каза, че е изчезнал снощи. По кое време?
— Предполагам, че около девет.
— Ще обявим колата му за издирване. Пътят му до дома в щата Ню Йорк е четирийсет часа. Ако е тръгнал натам, ще го открием. Случи ли се нещо?
— Вчера го срещнах случайно. Цяла нощ бе работил над „Изабела“ и беше пил. Беше изпаднал в изкуствена веселост. Каза ми: „Преди се притеснявах, но вече съм добре“. Обаче изглеждаше точно обратното.
— Имаш ли представа какво е имал предвид?
— Никаква.
— Искам да претърсиш дома му.
Колебание.
— Ще го направя довечера.
Форд остави слушалката и погледна към тополите пред прозореца си. Лъжи, шпиониране, заблуждаване, а сега и влизане с взлом. Прекрасен начин да започне първата си година извън манастира.
14.
Форд обхвана само с един поглед Блу Гап, Аризона. Намираше се в прашен каменовъглен басейн и бе заобиколен със скали и със сухите скелети на изсъхнали пинии. Градчето се състоеше почти изцяло от два пресичащи се черни пътя, асфалтирани само на петдесетина метра от кръстовището. Имаше бензиностанция от неизпечени тухли и един универмаг с напукана витрина. На оградата от бодлива тел зад бензиностанцията като знамена плющяха изсъхнали валма от храсти и найлонови торбички. До универмага имаше малко средно училище, заобиколено от телена ограда. На изток и на север върху червената пръст в строга симетрия се издигаха комунални къщи.
Недалеч пурпурният силует на Червеното плато се извисяваше като висок екран.
— Е, какъв е планът? — попита Кейт, когато джипът стигна тротоара.
— Да налея бензин.
— Бензин ли? Резервоарът е пълен наполовина, а горе имаме колкото си искаш безплатно гориво на разположение.
— Просто ме следвай, става ли?
Той спря пред бензиностанцията, излезе от джипа и зареди. След това почука по прозореца на Кейт.
— Имаш ли някакви пари?
— Не си нося чантата — притеснено го погледна тя.
— Добре.
Влязоха вътре. Зад плота стоеше едра индианка. В магазина се мотаеха и неколцина други клиенти — всичките навахо.
Форд взе пакетче дъвки, кутийка кока-кола и вестник „Навахо Таймс“. Отиде до плота и ги стовари отгоре. Жената ги маркира заедно с бензина.
Форд бръкна в джоба си и изражението му се промени. Театрално претърси джобовете си.
— По дяволите! Забравил съм си портфейла! — Погледна към Мърсър: — Имаш ли някакви пари?
— Знаеш, че нямам — гневно го изгледа тя.
Форд разпери ръце и стеснително се усмихна на жената на плота.
— Забравил съм си портфейла.
Тя невъзмутимо отвърна на погледа му.
— Трябва да платите. Поне за бензина.
— Колко е?
— Осемнайсет и петдесет.
Той отново театрално претърси джобовете си. Другите клиенти бяха спрели и слушаха.
— Можете ли да повярвате? Нямам в себе си нито цент. Ужасно съжалявам.
Последва напрегнато мълчание.
— Трябва да получа парите — заяви жената.
