сирени и спряха с идеално премерено свирене на гуми.
Един детектив навахо излезе от предната кола, придружен от неколцина местни полицаи. Беше мършав, но с широки гърди, на около шейсет години и с посребрена къса коса. Обут в прашни каубойски ботуши, шефът пое с кривите си крака към ръба на дефилето, следван от хората си, които се заеха да ограждат местопрестъплението с полицейска лента.
Хейзълиъс и Уордлоу пристигнаха с джип, спряха встрани от пътя и излязоха. Наблюдаваха мълчаливо как полицаите си вършат работата и после Уордлоу се обърна към Форд:
— Казваш, че е бил прострелян?
— Точно в лявото слепоочие.
— Как разбра?
— Личи съвсем ясно по барутната следа.
Уордлоу го измери с поглед, а очите му бяха сурови и подозрително присвити.
— Гледаш много кримки по телевизията, така ли, господин Форд? Или пък хобито ти е да се правиш на следовател?
След като огради района, детективът навахо се заклати към тях с касетофон в ръка. Вървеше много предпазливо, сякаш всяко движение му причиняваше болка. На значката му пишеше „Биа“, а чинът му беше лейтенант. Носеше огледални слънчеви очила, които обгръщаха цялата му глава и му придаваха глупав вид. Форд обаче усети, че мъжът е всичко друго, но не и глупав.
— Кой откри жертвата? — попита Биа.
— Аз.
Слънчевите очила се извърнаха към него.
— Как се казвате?
— Уайман Форд.
Форд долови подозрителност в тона на полицая, сякаш вече бяха започнали с лъжите:
— Как го намерихте?
Форд описа обстоятелствата.
— Значи сте забелязали мишеловите, следите от гуми и просто сте решили да извървите четиристотин метра през пустинята в четирийсетградусова жега, за да проверите какво става, просто ей така?
Форд кимна.
— Хм. — Биа със стиснати устни си записа нещо. След това очилата се обърнаха към Хейзълиъс:
— А вие сте…?
— Грегъри Норт Хейзълиъс, ръководител на проекта „Изабела“, а това е нашият отговорник по сигурността Уордлоу. Вие ли ще ръководите разследването?
— Само от страна на племето. ФБР ще се заеме със случая.
— ФБР ли? Кога ще пристигнат?
Биа кимна към небето:
— Сега.
На северозапад се появи хеликоптер, а пърпоренето на перките му непрекъснато се усилваше. На неколкостотин метра от тях хеликоптерът предизвика прашен вихър, след това кацна на пътя. Отвътре излязоха двама мъже. И двамата носеха слънчеви очила, ризи с къс ръкав и разкопчани яки и бейзболни шапки с надпис „ФБР“, избродиран отпред. Въпреки различния цвят на кожата си и различния си ръст изглеждаха почти като близнаци.
Приближиха се и по-високият извади картата си.
— Специален агент Дан Гриър — представи се той. — Местният агент от Флагстаф Франклин Алварес. — Прибра картата си и кимна на Биа: — Лейтенант.
Биа също кимна в отговор.
Хейзълиъс пристъпи напред:
— Аз съм Грегъри Норт Хейзълиъс, ръководител на проекта „Изабела“ — ръкува се той с Гриър. — Жертвата беше учен от екипа ми. Искам да знам какво се е случило, при това веднага.
— Точно така ще стане. Щом приключим с разследването. — Гриър се обърна към Биа: — Оградено ли е мястото?
— Да.
— Добре. Сега, чуйте всички: моля всички от проекта „Изабела“ да се върнат в базата си. Доктор Хейзълиъс, искам да съберете всички на някакво централно място в… — той погледна към небето, после към часовника си, — … седем часа. Ще дойда, за да взема показанията на всички.
— Съжалявам, но това е невъзможно — заяви Хейзълиъс. — Не можем да се лишим от всички наведнъж. Ще трябва да вземете показанията ни на две групи.
Гриър свали очилата си и впери поглед в Хейзълиъс:
— Очаквам всички заедно на едно място в седем часа. Ясно? — Произнасяше педантично всяка дума.
Хейзълиъс отвърна на погледа му със спокойно изражение без всякаква заплашителност.
— Господин Гриър, отговарям за машина на стойност четирийсет милиарда долара в недрата на тази планина и в момента провеждам изключително важен научен експеримент. Сигурен съм, че надали бихте искали нещо да се обърка, особено ако се наложи да кажа на инвеститорите от министерството на енергетиката, че машината е останала без надзор по ваше настояване. Трима души от екипа ще трябва тази нощ да останат в планината. Ще бъдат на разположение за разпит утре сутринта.
Продължителна пауза, след което Гриър кимна отсечено:
— Добре.
— Ще бъдем в търговския пункт в седем — обеща Хейзълиъс. — В старата дървена постройка, със сигурност ще ни намерите.
Форд се запъти обратно към джипа и се качи, следван от Кейт. Завъртя ключа и двамата потеглиха по пътя.
— Не мога да повярвам — каза Кейт с разтреперан глас и пребледняло лице. Зарови в джоба си, измъкна кърпичка и изтри очите си. — Това е ужасно. Просто… не мога да го повярвам.
Докато джипът боботеше по пътя, Форд за последен път мерна двата койота, които бяха привършили с храненето и се бяха оттеглили, мотаеха се някъде отзад и се надяваха на втора порция.
„Колкото и да е красиво, Червеното плато е сурово място“, помисли си Форд.
Точно в седем часа лейтенант Джоузеф Биа последва Гриър и Алварес в някогашния търговски пункт на Накаи Рок. Спомняше си мястото от детството си, когато старейшината Уайндорфър беше търговец. Прониза го носталгия. Все още си представяше стария магазин — сандъка за брашно, купчините кюнци за продан, ласата и стъклениците с бонбони. Отзад бяха натрупани рогозките, с които търгуваше Уайндорфър. Сушата през 1954 и 1955 година уби половината овце на платото, но едва след като опасаха всичко. По онова време въгледобивната компания „Пийбоди“ вадеше двайсет хиляди тона дневно. С парите от компанията племенният съвет плати на всички, които живееха на платото и ги настани във ведомствени жилища в Блу Гап, Пиньон и Раф Рок. Родителите му бяха сред хората, които се бяха преселили долу. Биа се връщаше тук за пръв път от петдесет години. Мястото изглеждаше съвсем различно, но той все още усещаше мириса на пушек, на прах и на овча вълна.
Учените се бяха събрали, общо деветима, и чакаха напрегнато. Изглеждаха ужасно и Биа остана с чувството, че освен смъртта на Волконски имат и други проблеми. От известно време нещо не беше наред. Много му се искаше Гриър да не бе поемал случая. Някога Гриър беше добър агент, докато не му се бе случило онова, което се случва на всички добри агенти: бяха го повишили в оперативен специален агент и той се съсипа, защото през повечето време местеше хартия от точка А в точка Б.
— Добър вечер — каза Гриър, свали тъмните си очила и предупредително погледна към Биа, за да стори и той същото.
Биа остана с очилата. Не обичаше да му казват какво да прави. Открай време си беше такъв — семейна черта. Дори името му Биа се дължеше на факта, че дядо му отказа да му даде фамилията си, когато го изпратиха в пансион. Затова го записаха като БИА — Бюро за индиански акции. Много други индианци бяха постъпили по същия начин и така Биа бе станало разпространена фамилия в резервата. Гордееше се с
