името си. Всички Биа, макар и да не бяха роднини, имаха нещо общо — не обичаха никой да ги притиска.
— Ще приключим възможно най-бързо — каза Гриър. — Един по един по азбучен ред.
— Напреднахте ли? — попита Хейзълиъс.
— Донякъде — отговори Гриър.
— Убит ли е бил доктор Волконски?
Биа зачака отговора на Гриър, но такъв не последва. Още от самото начало се опитваха да отговорят на този въпрос, но трябваше да се произнесат следователите. Изчакваха доклада на съдебния лекар. Всичко се правеше във Флагстаф. Самият той едва ли щеше да види нещо повече от резюме. Бяха го включили само защото някой бюрократ във ФБР се нуждаеше от име, което да попълни във формуляра — доказателство, че са „влезли във връзка“ с племенната полиция, както обичаха да казват във ФБР.
Биа си каза, че и бездруго не проявява интерес към случая. Това не бяха неговите хора.
— Мелиса Коркоран? — призова Гриър.
Изправи се атлетична блондинка, която приличаше повече на професионална тенисистка, отколкото на учен.
Биа ги последва в библиотеката, където Алварес размести една маса и няколко стола и постави касетофона. Гриър и Алварес провеждаха разпита, а Биа слушаше и си водеше бележки. Изстрелваха въпросите бързо един след друг. Не след дълго се очерта последователна история: всички били под напрежение, нещата не вървели добре, Волконски бил доста емоционален и приемал нещата доста навътре, пиел и дори подозирали, че се дрогира. Коркоран каза, че една нощ тропал пиян на вратата й и искал да спи с нея. Психологът на групата Инес говори за изолацията на хората и каза, че Волконски бил в депресия и обзет от дух на отричане. Уордлоу, отговорникът за охраната, каза, че руснакът е действал разсеяно и се е отнасял небрежно към сигурността.
Всичко това вече бе установено от обиска в дома на Волконски: празни бутилки от водка, следи от денатуриран амфетамин по едно хаванче и чукче, пълни с фасове пепелници и дискове с порнофилми — всичко това в една малка и мръсна къщурка.
Разказите бяха последователни и достоверни, и явно не бяха репетирани, защото имаше неизбежни противоречия. Откакто работеше в резервата, Биа бе виждал много самоубийства, а този случай изглеждаше доста ясен с изключение на няколко подробности. Не беше лесно да се застреляш и едновременно с това да влезеш с колата си в дерето. От друга страна, ако беше убийство, убиецът щеше да подпали колата. Освен ако не беше умен. А повечето убийци не бяха.
Биа поклати глава. Не слушаше, а мислеше. Това беше най-лошият му навик.
В осем и половина Гриър приключи. Хейзълиъс ги изпрати до вратата, където Биа, който дотогава не бе обелил и дума, спря. Свали очилата си и почука с тях по нокътя на палеца си:
— Може ли един въпрос, господин Хейзълиъс?
— Да?
— Казахте, че Волконски и всички останали са под голямо напрежение. Защо е така?
Хейзълиъс му отговори спокойно:
— Защото построихме машина, която струва четирийсет милиарда долара, а не можем да накараме проклетото нещо да работи. — Усмихна се. — Отговорих ли на въпроса ви, лейтенант?
— Благодаря ви. И още нещо, ако нямате нищо против?
— Лейтенант, вече свършихме достатъчно работа тук — намеси се Гриър, но Биа продължи, все едно не го беше чул:
— Ще наемете ли нов човек, който да поеме задълженията на господин Волконски?
Кратка пауза и после:
— Не, Рей Чън и аз ще се справим.
Биа отново сложи очилата си и се обърна да си върви. Нещо в този случай не му допадаше, но проклет да е, ако можеше да каже точно какво.
17.
Три часа сутринта. Форд отвори задната врата на къщата си и се плъзна в сенките с раница на гръб. Звезди бяха осеяли небето. В далечината се надигна вой на койоти и после заглъхна. Луната беше почти пълна, а пустинният въздух толкова нависоко беше съвсем чист и луната посребряваше всяка подробност от пейзажа. Беше красива вечер, помисли си Форд. Жалко, че нямаше време да й се наслади.
Огледа малкото селище. Другите къщи бяха тъмни, с изключение на последната в далечния край на лупинга, къщата на Хейзълиъс, където през прозорците в задната спалня се процеждаше жълтеникава светлина.
Къщата на Волконски се намираше на около четиристотин метра от другата страна на лупинга.
Форд се стрелна през огрения от луната двор и се шмугна под сенките на тополите. Движеше се бавно и избягваше огрените от луната места, докато стигна до къщата на Волконски. Огледа се, но нито забеляза, нито чу нещо.
Мина зад къщата и се долепи в сянката до задната врата. Беше запечатана с полицейска лепенка. Бръкна в раницата и извади ръкавици и нож. Опита бравата — разбира се, беше заключена. За кратко се замисли какви ще бъдат последиците, ако скъса лепенката, и реши, че си струва.
Сряза лентата, извади от раницата си кърпа, уви в нея един камък и натисна силно стъклото на прозореца, докато то потрепери и поддаде. Извади хлабавите парченца, бръкна вътре, отключи вратата и се вмъкна.
Усети миризмата на отчаянието на Волконски: застояла воня на цигари и марихуана, лош алкохол, варено зеле, застояло олио. Извади фенерче със светещ диод от раницата и освети ниско долу. В кухнята цареше безпорядък. Сиво-зелен мухъл се бе появил по една хартиена чиния с варено зеле и с чушлета, които сигурно стояха от дни извън хладилника. От препълнената кофа за смет се бяха изсипали бирени бутилки и малки шишенца от водка. Някои се бяха счупили на керамичните плочки по пода и парчетата бяха пометени в ъгъла.
Влезе в дневната, която служеше и за трапезария — килимът хрущеше от мръсотия, а диванът беше покрит с петна. По стените нямаше никаква украса с изключение на няколко детски рисунки, залепени с тиксо за една врата. На едната се виждаше космически кораб, а на другата — подобният на гъба облак след атомна бомба. Нямаше снимки нито на жена му, нито на децата, никакви сантиментални подробности.
Защо Волконски не беше взел рисунките? Може би не беше добър баща. Форд трудно можеше изобщо да си го представи като баща.
Вратата на спалнята беше отворена към коридора, но въпреки това вътре миришеше на застояло. Леглото изглеждаше така, сякаш никога не бе оправяно, сякаш чаршафите никога не бяха сменяни. От коша с капак висеше мръсно пране. В дрешника, наполовина пълен с дрехи, Форд намери костюм. Опипа материята — фина вълна — и разгледа лавицата. Волконски си беше донесъл много дрехи в тази пустош, някои от които бяха шик според траш модата. Явно не бе осъзнал в какво се забърква тук, поне от гледна точка на социалния живот. Но защо не ги бе взел на тръгване?
Форд тръгна по коридора към втората спалня, която беше превърната в кабинет. Компютърът го нямаше, но изключеното юесби и захранващите кабели бяха там заедно с принтер, специален високоскоростен модем и уай-фай устройство. Компютърни дискове бяха пръснати навсякъде. Сякаш някой ги беше прегледал набързо и беше захвърлил ненужните.
Отвори горното чекмедже на бюрото за компютъра и отвътре се показа още бъркотия: протекли писалки, изподъвкани моливи и страници с разпечатан програмен код за сглобяване — неща, чийто анализ отнема години. В следващото чекмедже намери мръсна купчина папки. Прегледа ги — още отпечатани части от код, бележки на руски, софтуерни схеми. Извади купчината и под нея откри плик, запечатан и с марка, без адрес и наполовина скъсан.
Форд извади двете парчета, разгърна ги и намери не писмо, а откъс от хексадецимален компютърен код. Написан на ръка. Датата в горната част на страницата беше понеделник, деня, когато Волконски беше заминал. Нищо повече.
Въпроси нахлуха в главата на Форд. Защо Волконски беше написал това, а след това го бе скъсал на
