— Не знам.
— Сигурен ли си, че е някой от учените, а не друг човек, Ръс?
— Повярвайте ми, щях да разбера, ако е бил навахо. Общността е много сплотена.
— Срещал ли си някои от учените от екипа?
— Не. Те живеят много затворено.
— Има ли начин да установиш контакт?
— Ами да. Може да се отбия и да се представя като местния пастор. Съвсем приятелски.
— Ръс, това е прекрасна идея! Искам да науча нещо повече за ръководителя на проекта „Изабела“, Хейзълиъс. Чувал ли си за него?
— Името ми е познато.
— Твърди, че е най-умният човек на земята. Смята, че всички останали са под него, нарекъл ни е раса на глупаци. Помниш ли?
— Мисля, че да.
— Доста нахално твърдение, нали? Особено от устата на човек, който не вярва в Бога.
— Не се учудвам, преподобни. Живеем в свят, който се прекланя пред злото.
— Точно така, синко. Мога ли да разчитам на теб?
— Да, сър, преподобни, със сигурност можете.
— И още нещо важно: сведенията ми трябват след два дни, за да мога да ги използвам в „Америка на кръглата маса“ в петък. Слушаш ли това токшоу?
— Откакто е онлайн, не го пропускам.
— Този петък ще ми гостува един физик, човек с християнски възгледи, който ще поговори повече за проекта „Изабела“. Наистина ми трябва повече информация, а не обичайните популярни глупости. Нужно и е нещо мръсно. Например този смъртен случай — как е станало. Говори с онзи полицай навахо, за когото спомена. Разбираш ли ме, Ръс?
— Абсолютно, преподобни, дадено.
Спейтс затвори телефона и се загледа замислено през прозореца. Всички си идваше на мястото. Божията сила нямаше граници.
20.
Когато се върна от закуска, Форд тъкмо се канеше да влезе в къщата си, когато Уордлоу изникна отстрани и препречи входа.
Форд очакваше нещо подобно.
— Нещо против да поговорим? — попита Уордлоу измамно дружески. Дъвчеше дъвка и мускулите над ушите му се издуваха ритмично.
Форд зачака. Моментът не беше подходящ да си разкрива картите, но щом Уордлоу иска, така да бъде.
— Не знам каква игра играеш, Форд, нито пък кой си всъщност. Допускам, че действаш донякъде официално. Надуших те още в деня, когато пристигна.
Форд чакаше.
Уордлоу се приближи и Форд усети мириса на афтършейва му.
— Работата ми е да пазя Изабела — дори от теб. Допускам, че си тук под прикритие, защото някой бюрократ от Вашингтон иска да си върже гащите. Това не ти осигурява голяма закрила, нали?
Форд продължи да мълчи. Остави другия да излее всичко.
— Няма да спомена пред никого малкото ти приключение снощи. Разбира се, ти ще докладваш на поръчителите си. Ако това се разчуе, знаеш каква ще бъде защитата ми. Ти си нахълтал незаконно, а моите указания са да стрелям на месо. А, и ако мислиш, че счупеният прозорец и мрежата ще накарат Гриър да се разпени, да знаеш, че са поправени. Случилото се остава помежду ни.
Форд се впечатли. Всъщност Уордлоу беше обмислил нещата. Радваше се, че отговорникът по сигурността не е глупак. Винаги му беше по-лесно да се справя с интелигентен противник. Глупавите хора бяха непредсказуеми.
— Приключи ли с малката си реч?
Вената на шията на Уордлоу пулсираше.
— Пази си гърба, ченге! — Той отстъпи встрани само колкото да позволи на Форд да мине.
Форд направи крачка напред и спря. Беше толкова близо до Уордлоу, че можеше да удари едно коляно в слабините му. Погледна мъжа само на сантиметри от лицето му и мило каза:
— Знаеш ли кое е смешното? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
По лицето на Уордлоу премина сянка на съмнение, докато Форд минаваше покрай него.
Влезе в къщата и затръшна вратата. Значи Уордлоу не беше напълно сигурен, че е Форд е човекът, когото е преследвал. Тази несигурност щеше да го забави, да го направи предпазлив. Прикритието на Форд бе застрашено, но не бе разкрито.
Когато се увери, че Уордлоу си е тръгнал, той се отпусна на дивана ядосан и обзет от безсилие. Вече четири дни беше на платото, а не знаеше почти нищо повече, отколкото в кабинета на Локууд.
Зачуди се защо изобщо бе решил, че задачата ще бъде лесна.
Време беше да направи следващата стъпка, която се надяваше да успее да избегне още откакто Локууд му показа досието на Кейт.
Един час по-късно намери Кейт в обора да храни и да пои конете. Застана на входа и я наблюдаваше как в сумрака пълни кофи с овес, отваря бала с люцерна и дава по малко във всяка клетка. Наблюдаваше движенията на слабото й и гъвкаво тяло, което вършеше най-обикновени неща уверено и грациозно въпреки явното й изтощение. Почувства се като преди дванайсет години, докато я наблюдаваше да спи под масата.
От вътрешността на плевнята съвсем тихо звучеше рок.
Тя метна и последната порция люцерна и едва тогава го забеляза.
— Пак ли ще яздиш? — попита тя приглушено.
Той пристъпи в хладната сянка.
— Как си, Кейт?
Тя вдигна ръцете си с ръкавици към устните:
— Не съм добре.
— Много съжалявам за Питър.
— Да.
— Да ти помогна ли?
— Вече приключих.
Музиката звучеше тихо някъде отзад. Едва сега я разпозна.
— Блонди?
— Често си пускам музика, докато работя по конете. Допада им.
— Помниш ли…? — поде той.
— Да — прекъсна го тя.
Стояха мълчаливо един срещу друг. В МИТ тя започваше деня в лабораторията по електроника, като надуваше „Атомик“ в двора на Килиън. Когато той пристигнеше, тя обикновено танцуваше в стаята със слушалки на ушите и с чаша кафе в ръка — изнасяше спектакъл. Падаше си по спектаклите — както когато сипа бензин във фонтана Мърфи Мемориъл и го запали. Внезапно изпита болка от спомена, заради отминалото време. Тя беше изпълнена с толкова наивни надежди, беше толкова убедена, че животът винаги ще бъде едно голямо развлечение. Само че животът в крайна сметка зашлевяваше всички — и особено нея.
Отърси се от спомените и се съсредоточи над мисията. С Кейт винаги беше най-добре да се подхожда директно. Тя мразеше хората, които увъртат. Форд преглътна. Дали някога щеше да си прости заради онова, което се канеше да стори?
Зададе въпроса директно:
