избор, който ти налага той. Само че Форд не ставаше за монах. Беше отишъл в манастира с надеждата да си възвърне увереността, вярата. А бе станало тъкмо обратното.
Наведе глава и се опита да се помоли, но това бяха само думи. Думи, изречени мълчаливо.
Може би просто вече не съществуваха неща като правилно и грешно — хората правеха, каквото правеха, и толкоз. Знаеше само, че няма да предприеме стъпка, която би разрушила кариерата на Кейт. Достатъчно тежки удари бе понесла през живота си. Щеше да им даде два дни да открият проблема. И щеше да им помогне. Сериозно подозираше, че саботьорът е член на екипа. Никой друг нямаше достъп до нужните знания.
Форд излезе през предната врата, зави покрай къщата, сякаш просто се наслаждаваше на чистия въздух, а всъщност се увери, че Уордлоу не е наблизо. След това се върна в спалнята, отвори картотеката и извади куфарчето. Набра кода, за да го отвори, а после набра и номера.
Локууд вдигна толкова бързо, сякаш съветникът по научните въпроси очакваше обаждането му.
— Някакви новини? — попита задъхано Локууд.
— Не много.
Остра отчаяна въздишка от страна на Локууд.
— Вече минаха четири дни, Уайман.
— Просто не могат да накарат Изабела да заработи. Започвам да си мисля, че грешиш, Стан. Не крият нищо. Точно както казват е — не могат да накарат машината да заработи както трябва.
— По дяволите, Форд, няма да се хвана на това.
Чуваше тежкото дишане на Локууд от другата страна на линията. Това щеше да съсипе и неговата кариера. Обаче Форд не даваше и пет пари за него. Да си ходи. Важна беше Кейт. Ако можеше да им спечели още няколко дни, за да открият хакера, нямаше причина Локууд изобщо да узнава.
— Чу за проповедника Спейтс и за неговата проповед, нали? — продължи Локууд.
— Да.
— Това съкращава времето ни. Имаш два, най-много три дни, преди да дръпнем шалтера. Уайман, разбери какво крият, чуваш ли? Разбери!
— Ясно.
— Претърси ли къщата на Волконски?
— Да.
— Намери ли нещо?
— Нищо особено.
Локууд замълча и после каза:
— Току-що получих предварителната медицинска експертиза за Волконски. Все повече прилича на убийство.
— Разбирам.
Форд чу в слушалката шумоленето на хартия.
— Освен това проучих някои от нещата, за които ме помоли. Що се отнася за Чечини… Сектата се е казвала „Небесна порта“. Вероятно си спомняш, че през 1997 г. членовете на сектата извършиха масово самоубийство, защото смятаха, че душите им ще се качат на извънземен космически кораб, който приближава към Земята зад кометата Хейлбоп. Чечини се е присъединил към култа през деветдесет и пета, останал е по-малко от година и е напуснал преди масовото самоубийство.
— Някакви доказателства, че все още вярва в това? Този човек прилича малко на робот.
— Сектата вече не съществува, така че няма свидетелства, че той вярва. Оттогава живее нормално — макар и малко самотно. Не пие и не пуши, няма сериозни връзки с жени, има съвсем малко приятели. Насочил е усилията си изцяло към кариерата. Този човек е блестящ физик, напълно отдаден на работата си.
— А Чън?
— Според досието баща й е неграмотен работник, починал преди тя и майка й да емигрират от Китай. Само че не е вярно. Бил е физик и е работел за китайските опити с ядрено оръжие в Лоп Нор. Освен това е все още жив и е в Китай.
— Как фалшивата информация е попаднала в досието?
— От имиграционните служби и от един разговор със самата Чън.
— Значи е излъгала.
— Може и да не е. Майка й я е извела от Китай, когато е била двегодишна. Възможно е майката да лъже. Но има и съвсем невинно обяснение за лъжата — майката не би получила американска виза, ако каже истината. Вероятно Чън дори не знае, че баща й е жив. Няма данни, че предава информация.
— Хм.
— Нямаме време, Уайман. Продължи да оказваш натиск. Знам, че крият нещо важно — просто го надушвам.
Локууд затвори.
Форд се върна до прозореца и отново погледна към Накаи Рок. Вече беше един от тях — криеше тайната. Но за разлика от тях той имаше не само една тайна.
23.
В единайсет и двайсет пастор Ръс Еди се носеше бързо по новия асфалтиран път, който минаваше през върха на Червеното плато, в своя очукан пикап „Форд F–150“ от 1989 г. Вятърът, който духаше през отворения му прозорец, разлистваше страниците на Библията на седалката до него, а кръвта му пулсираше от объркване, гняв и тревога. Значи в крайна сметка не беше Лоренцо. Обаче въпреки това той беше пиян и се беше държал нагло — и богохулстваше по най-отвратителен начин. Еди нямаше нищо общо със смъртта му — той се беше самоубил. Но в крайна сметка такъв е бил Божият план. А Бог знаеше какво прави.
Неведоми са пътищата Господни.
Повтаряше си го отново и отново. През целия си живот бе очаквал да го призоват — да му се открие Божественият замисъл. Пътуването му бе дълго и мъчително. Бог го бе изпитал сурово като Йов, беше му отнел съпругата и сина при развода, бе му отнел кариерата, парите, самоуважението.
А сега и това с Лоренцо. Индианецът беше осквернил името на Бога и на Исус с отвратителни и злостни думи, а Бог пред очите му го бе поразил със смърт. Пред собствените му очи. Оказа се обаче, че Лоренцо не е бил крадец — Еди го бе обвинил несправедливо. Какво означаваше това? Къде беше тук Божията воля? Какъв бе Божият замисъл за него?
Неведоми са пътищата Господни.
Пикапът се давеше и трополеше по лъскавия черен асфалт, направи широк завой, мина между отвесните скали от пясъчник и долу пред погледа му се показа група кирпичени къщи, полускрити между тополите. Отдясно, на около километър и половина бяха двете нови писти и хангарите. А зад тях, на ръба на платото се намираше самият комплекс на „Изабела“, заобиколен от двойна телена ограда.
Знаеше, че по-голямата част от комплекса е под земята. Сигурно входът беше в оградената площ.
„Моля те, Отче небесен, направлявай ме“, помоли се пасторът.
Еди се спусна в малката зелена долина. В далечния край имаше стара дървена постройка, която вероятно бе някогашният търговски пост на Накаи Рок. Към него вървяха двама мъже и една жена. Други се движеха близо до вратата. Бог ги бе събрал заради него.
Пое си дълбоко въздух, намали скоростта и паркира пред постройката. Написана на ръка табела над вратата гласеше: „Търговски пост Накаи Рок, 1883 г.“
През мрежестата врата преброи вътре осем човека. Почука на дървената рамка. Никакъв отговор. Почука по-силно. Мъжът в предната част на помещението се извърна и Ръс остана поразен от очите му. Бяха толкова сини, че сякаш бяха заредени с електричество.
Хейзълиъс. Сигурно беше той.
Ръс прошепна набързо една молитва и влезе.
— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът.
— Казвам се Ръс Еди. Пастор съм в мисията „Събрани в Твоето име“ в Блу Гап — изстреля той. Почувства се глупаво и се засрами.
