две? Защо беше сложил марка, но не беше написал адрес? Защо го беше оставил? Какво означаваше кодът? И най-вече, защо го беше написал на ръка? Никой не пишеше на ръка компютърен код. Отнемаше адски много време и имаше нелепо огромна вероятност от грешки.
Хрумна му нещо: в силно секретна компютърна среда като тази на проекта „Изабела“ човек не може да копира, разпечатва, прехвърля или изпраща по имейл данни, без действието да бъде регистрирано. Само че компютърът няма как да разбере, ако пишеш на ръка. Пъхна листовете в джоба си. Каквото и да представляваха, имаха значение.
Откъм задната веранда се разнесе тихо скърцане на пясък под нечии стъпки.
Изключи фенерчето и замръзна на място. Тишина. След това нещо съвсем тихо изскърца между нечия подметка и кухненския под.
Не можеше да излезе от никоя врата — нито през кухнята, нито отпред, — без да го видят.
Друго тихо изскърцване от стъпка, по-близо. Влезлият знаеше, че Форд е тук, и се приближаваше към него съвсем бавно, несъмнено с намерението да му устрои засада.
Форд тихо прекоси килима към задния прозорец и се пресегна. Завъртя кръглата дръжка и стисна горния разделител, като натисна леко нагоре. Не поддаваше.
Нямаше време.
Бутна силно и рамката се плъзна нагоре. След части от секундата влезлият в къщата се втурна в стаята. Форд се метна през прозореца и разкъса пластмасовата мрежа точно когато два бързи изстрела от пистолет с малък калибър и заглушител разтърсиха прозореца над главата му. Претърколи се по тревата, а покрай него се посипа стъкло.
След миг се изправи и хукна, като се придвижваше на зигзаг в сенките на тополите. В далечния край на групата дървета хукна с всички сили през откритото пространство и се насочи нагоре по долината. Луната светеше толкова силно, че виждаше как сянката му тича до него.
Не чуваше изстрелите, но невидимите куршуми продължаваха да профучават със стръвен вой покрай ушите му. Би трябвало да е Уордлоу — никой друг не би могъл да има заглушител или да стреля така.
Форд хукна към тъмния силует на Накаи Рок, зави наляво зад скалата и хукна по пътеката към върха на ниските скали. Жуженето на поредния изстрел прозвуча от лявата му страна. Бързо скочи извън пътеката и се шмугна през свлеклите се скали към ръба, като се опитваше да остане под прикритието им. След малко се показа на върха с пламнали от усилието крака и спря, за да погледне назад. На шейсетина метра по-надолу забеляза тъмна фигура, която подскачаше през скалите подире му.
Форд отново хукна по ниския хребет на една гладка скала. Нямаше растителност, никакво прикритие, но поне не оставяше следи. Отпред успя да види няколко малки сухи дерета, които извиваха към далечния ръб на платото. След миг стигна първото. Скочи на дъното и хукна по пресъхналото корито в дерето, докато то направи остър завой с наближаването на края на платото. Долепи се до една изпъкналост в скалата и погледна назад. Преследвачът му беше спрял на ръба и оглеждаше песъчливата почва с фенерче.
Нямаше съмнение, че е Уордлоу.
Отговорникът по сигурността се изправи и прокара лъча на фенерчето нагоре-надолу по дерето, после тръгна към него с изваден пистолет.
Форд се покатери по другата страна, за да не го виждат. Когато изкачи дефилето и се показа за миг, последваха още два изстрела бързо един след друг, единият пръсна парченца от съседната скала.
Форд се втурна по една открита пясъчна площ с надеждата да стигне отсрещната страна, преди упоритият му преследвач да е изкатерил каньона. Тичаше направо, пресичайки откритото място, но толкова бързо, сякаш някой пронизва дробовете му с нож. Към края зави рязко към голо и вулканично пресъхнало речно корито от другата страна. Прикритието не беше добро, но отвъд него имаше масив от невероятни изострени скални стълбове, които щяха да му осигурят укритие и евентуално шанс да избяга. Скочи от последната дюна, шмугна се в коритото и тутакси се скри от погледа на Уордлоу.
Внезапно съзря шанса си и промени намеренията си. По средата на коритото имаше вдлъбнатина в скалата, в която растеше нисък зелен храст, достатъчно висок, за да го скрие. Бързо зави, шмугна се в храсталака и се сгуши долу. Не беше кой знае какво укритие — достатъчно бе Уордлоу само да насочи фенерчето си в правилната посока. Само че нямаше да го направи, защото щеше да допусне, че Форд се е насочил към чудесното укритие на скалите отсреща.
Минаха няколко минути и тогава той чу стъпките на Уордлоу, който тичаше по камъните, и задъханото му дишане, когато мина покрай него.
Преброи до шейсет, след това предпазливо надникна над храста. Сред скалните образувания видя бродещия лъч на фенерчето на Уордлоу, който търсеше все по-навътре в каменния лабиринт.
Форд скочи и хукна обратно към Накаи Рок.
След като избра заобиколен маршрут до дома си, Форд пропълзя зад къщата си. Заобиколи, увери се, че Уордлоу не е оставил някого на пост, и се вмъкна през задната врата. Луната се бе скрила и зората вече осветяваше небето на изток. Над платото се разнесе далечният рев на пума.
Влезе в спалнята с надеждата да поспи поне малко преди закуска. Спря и впери поглед в леглото.
Върху възглавницата имаше плик. Вдигна го и извади бележка. „Съжалявам, че те изпуснах — пишеше с едър и заоблен почерк. Имаше и подпис: — Мелиса.“
Форд пусна плика на възглавницата и мрачно си помисли, че трудностите на задачата му едва започваха да разкриват истинските си мащаби.
18.
Един час по-късно Форд се появи на закуска и усети живителния аромат на кафе, бекон и палачинки. Спря на входа. Групата беше в намален състав — няколко членове на екипа бяха в Бункера, а останалите ФБР разпитваше в залата за отдих. Хейзълиъс беше седнал на обичайното си място начело на масата.
Форд пое дълбоко въздух и се запъти към мястото си. Ако учените изглеждаха съсипани преди, сега вече приличаха на зомбита, хранеха се механично и мълчаливо, а очите им със зачервени клепачи се рееха в пространството. Самият Хейзълиъс изглеждаше адски зле.
Форд си наля чаша кафе. Когато Уордлоу пристигна няколко минути след това, Форд го мерна с крайчеца на окото си. За разлика от другите той изглеждаше отпочинал, невъзмутим и необичайно приятелски настроен, докато кимаше на всички на път за мястото си. Кейт сновеше до кухнята и обратно и поднасяше чинии с храна. Форд се постара да не я гледа. Край него подеха несвързан разговор за най-банални неща. Никой не искаше да споменава за Волконски. Само не за Волконски.
Коркоран седна до него. Усети погледа й върху себе си, обърна се и видя многозначителна усмивка на лицето й. Тя се наведе и го попита тихо:
— Къде беше снощи?
— Излязох да се поразходя.
— Да бе — подсмихна се тя и плъзна поглед към Кейт.
Мисли, че спя с Кейт.
Коркоран се обърна към групата и каза:
— Тази сутрин сме влезли във всички новини. Научихте ли?
Всички спряха да се хранят.
— Никой ли не е чул? — огледа се Коркоран с победоносно изражение. — Не е, каквото си мислите. В новините нямаше нищо за Питър Волконски — още не.
Отново огледа групата, наслаждавайки се на вниманието.
— Става дума за друго. Доста странно. Чували ли сте за телевизионния проповедник Спейтс, който има огромна църква във Вирджиния? Тази сутрин онлайн в „Таймс“ има статия за него.
— Спейтс ли? — наведе се Инес над масата. — Проповедникът, когото пипнаха заедно с онези проститутки? Какво общо има той с нас?
Тя се усмихна още по-широко:
— Проповедта му миналата неделя е била само за нас.
— Не разбирам защо — отбеляза Инес.
— Казал, че сме учени безбожници, които твърдят, че Библейската книга на Битието лъже. Цялата
