— Много съжалявам, наистина. Вижте, ще отида да си взема портфейла и веднага се връщам. Обещавам. Боже, чувствам се като пълен идиот.
— Не мога да ви пусна, без да взема парите — каза жената. — Това ми е работата.
Нисък и слаб човек, неспокоен на вид, със сиво-кафява каубойска шапка, боти на мотоциклетист и дълга до кръста катраненочерна коса пристъпи напред и извади оръфан портфейл на верижка от джоба на джинсите си.
— Дорис, това би трябвало да стигне. — Говореше импозантно и й подаде банкнота от двайсет долара.
Форд се обърна към мъжа:
— Много мило от ваша страна. Ще ви върна парите.
— Разбира се, не се тревожете. Когато дойдете пак, просто ги оставете при Дорис. Някой ден ще ми върнете услугата, нали? — Той вдигна свитата си ръка, намигна и насочи показалеца си към Форд.
— Със сигурност. — Форд подаде ръка. — Казвам се Уайман Форд.
— Уили Беченти — стисна ръката му Уили.
— Ти си добър човек, Уили.
— Адски си прав! Така е, нали, Дорис? Най-свестният човек в Блу Гап.
Дорис завъртя с досада очи.
— Това е Кейт Мърсър — представи я Форд.
— Здрасти, Кейт, как си? — Беченти стисна ръката й, сведе глава и я целуна като същински благородник.
— Търсим катедралния съвет — каза Форд. — Искаме да се срещнем с председателя. Той тук ли е?
— Искате да кажете „тя“. Мария Ачити. Ами да. Съветът е надолу по тази улица. Тръгнете по последната пресечка вдясно, преди да стане черен път. Дървената сграда с ламаринен покрив до водонапорната кула. Поздравете я от мен.
На тръгване от бензиностанцията Форд каза на Кейт:
— Този номер винаги минава в резервата. Навахо са най-щедрите хора на земята.
— За тази цинична манипулация получаваш шест плюс.
— Беше за добра кауза.
— Е, този приличаше малко на мошеник. Ами ако ти начисли лихва?
Спряха на паркинга на катедралния съвет до редица ръждясали пикапи. На входната врата някой беше залепил един от призивите на Бигей за протестния поход. Друга листовка се ветрееше на близката телефонна кабинка.
Попитаха за председателката на съвета. Появи се едра и спретната жена, облечена с тюркоазена блуза и кафяви панталони.
Здрависаха се и се представиха.
— Уили Беченти ви изпраща поздрави.
— Познавате ли Уили? — Изглеждаше изненадана и явно й стана приятно.
— В известен смисъл — стеснително се засмя Уайман. — Даде ми назаем двайсет долара.
Ачити поклати глава:
— Добрият стар Уили. Ще даде и последната си двайсетачка на някой пройдоха, а после ще обере магазин, за да се запаси. Заповядайте на кафе.
Сипаха си слабото кафе на навахо от една кафеварка на плота и последваха Ачити в малък кабинет с купчини хартии.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита тя с широка усмивка.
— Никак не ми се иска да го призная, но ние сме от проекта „Изабела“.
Усмивката й угасна.
— Разбирам.
— Кейт е помощник-ръководител на проекта, а аз тъкмо пристигам като връзка с местната общност.
Ачити не продума.
— Госпожо Ачити, знам, че хората се чудят какво, по дяволите става там.
— Правилно сте разбрали.
— Нуждая се от помощта ви, Мария. Ако можете да съберете хората в катедралния съвет, да кажем някоя вечер тази седмица, ще доведа лично Грегъри Норт Хейзълиъс, за да отговори на въпросите ви и да ви обясни какво правим.
Продължително мълчание и после:
— Тази седмица е твърде скоро. Нека да е през следващата. В сряда.
— Отлично. Нещата ще се променят. Отсега нататък ще правим част от покупките си тук и в Раф Рок. Ще зареждаме бензин тук, ще купуваме продукти.
— Уайман, наистина не смятам, че… — поде Мърсър, но той я спря, като леко постави ръка върху рамото й.
— Това ще бъде от помощ — съгласи се Ачити.
Станаха и се ръкуваха.
Когато джипът излезе от Блу Гап, оставяйки подире си облак прах, Мърсър се обърна към Форд:
— Следващата сряда е твърде късно, за да спрем конния поход.
— Нямам намерение да спирам похода.
— Ако смяташ, че ще пазаруваме от онзи магазин и ще ядем доритос13, овнешко и консервиран фасул на вечеря, значи си луд. А пък бензинът струва цяло състояние.
— Тук не е Ню Йорк или Вашингтон — поясни Форд. — Това са селските райони на Аризона, а тези хора са ваши съседи. Трябва да излезете на открито и да им покажете, че не сте група откачени учени, които се канят да унищожат света. Освен това търговията ще им бъде от полза.
Тя поклати глава.
— Кейт, какво стана с прогресивните ти възгледи? Със съчувствието ти към бедните и онеправданите?
— Не ми чети лекция.
— Извинявай, но имаш нужда. Станала си член на голяма лоша група, а дори не го съзнаваш — завърши той с кратък смях в опит да поддържа лековат тон, но твърде късно си даде сметка, че директно е засегнал чувствата й.
Тя впери поглед в него с побледнели устни, после се извърна към прозореца. Изкачиха се по Дъгуей мълчаливо и поеха по дългия черен път към седалището на проекта.
По средата на пътя до платото Форд намали скоростта и се взря през предното стъкло.
— Сега какво?
— Доста мишелови има.
— Е и?
Той спря колата и посочи:
— Виж, пресни следи от гуми се отклоняват на запад — точно към тези лешояди.
Тя не погледна.
— Ще проверя.
— Страхотно. Явно ще трябва да стоя до среднощ, за да правя изчисленията.
Той паркира под тънката сянка на една хвойна и тръгна по следите, а твърдата пръст хрущеше под краката му. Все още беше адски горещо, защото земята излъчваше погълнатата през деня топлина. В далечината се стрелна койот, понесъл нещо в муцуната си.
След десет минути Форд стигна на ръба на дълбоко и тясно дере и погледна надолу. На дъното имаше преобърната кола. Мишеловите чакаха, кацнали на една изсъхнала пиния. Още един койот подаде глава от счупеното предно стъкло, дърпайки и разкъсвайки нещо. Когато забеляза Форд, пусна плячката си и избяга с изплезен окървавен език.
Форд се спусна по скалите от пясъчник към колата, закрил уста с ризата си, за да притъпи вонята на смъртта, примесена със силен мирис на петрол. Мишеловите излетяха безредно, пляскайки с криле. Приклекна и надникна в смачканото купе.
