39.
От задната спалня на бунгалото си Форд видя първите ездачи от протестния поход да се появяват на ръба зад Накаи Рок с очертани на фона на залеза силуети. Вдигна бинокъла си и разпозна Нелсън Бигей, яхнал петнист кон, съпровождан от още десетина ездачи.
Извърна глава и усети пулсираща болка от падането си предишната вечер. Двамата с Кейт почти не бяха успели да разменят и една дума впоследствие, защото тя беше много заета с подготовката на опита.
Лампичката на сателитния телефон примигна точно навреме. Вдигна.
— Някакви новини? — попита Локууд.
— Нищо особено. Всички са в Бункера и започват поредния опит с Изабела. Аз чакам да посрещна участниците в протестния поход.
— Иска ми се да бе успял да предотвратиш това.
— Повярвай ми, така е по-добре. Поразровихте ли около този Джо Блиц?
— Има стотици хора на име Джо Блиц — хора, компании, места, какво ли не. Направих списък на някои, които ми се струват вероятни. Мислех да ти изредя някои.
— Давай.
— Най-напред Джо Блиц е името на екшън героя Джи Ай Джо.
— Това може да е алюзия с Уордлоу — Волконски го мразеше. Какво още?
— Бродуейски продуцент от четирийсетте години, направил „Щуротии от контейнера за смет“ и „Шутът от езерото в кратера“. Два мюзикъла — единият за котараци, а другият за нудистка колония. И двата — пълен провал.
— Давай нататък.
— Джо Блиц, банкрутирал дилър на „Форд“ в Охайо… „Джо Блиц Стейт Парк“ в Медфорд, Орегон… мемориално хокейно игрище „Джо Блиц“ в Онтарио, Канада… Джо Блиц, автор на научна фантастика от трийсетте и четирийсетте… Джо Блиц, предприемач, построил Мослиър Билдинг в Чикаго… Джо Блиц аниматорът…
— Кажи ми повече за писателя.
— Някой си Джо Блиц, който е публикувал само за пари няколко научнофантастични произведения в долнопробни списания в началото на четирийсетте години.
— Заглавия?
— Колкото искаш. Да видим… „Морски хищници“, „Въздушни човекоубийци“ и редица други.
— Издавал ли е роман?
— Доколкото успяхме да проучим, само много разкази.
— Ами Джо Блиц аниматорът?
— Нарисувал е комикс в края на петдесетте за някакъв дебел мърляч и пудел играчка. Нещо като „Гарфийлд“. Така и не постигнал голям успех. Да видим… Имам още около двеста имена — от името на погребална агенция до рецепта за опушване на риба.
— Все едно да търсиш игла в купа сено — въздъхна Форд, — без дори да знаеш как изглежда иглата. А нещо за леля Наташа?
— Волконски няма леля Наташа. Сигурно е някаква шега — нали знаеш, всеки руснак има леля Наташа и чичо Борис.
Форд погледна през прозореца към ездачите, които навлизаха в долината.
— Май стигаме до задънена улица с тази бележка.
— Така изглежда.
— Трябва да затварям — походът пристигна в долината.
— Звънни ми веднага щом приключат с опита — каза Локууд.
Форд прибра сателитния телефон, заключи куфарчето и излезе навън. Чу далечен шум от двигател и един очукан пикап се появи на мястото, където пътят влизаше в долината. Изкачи склона и се спусна, последван от бял микробус с надпис „Крез“ отстрани и с бяла сателитна чиния на покрива.
Форд се приближи и застана сред дърветата в края на полето, наблюдавайки как Бигей и още десетина ездачи се приближават на коне, покрити с пяна. Микробусът на „Крез“ спря и от него излязоха няколко оператори, които се подготвиха да снимат ездачите. От пикапа слезе едра жена — Мария Ачити.
Когато ездачите стигнаха полето, операторът пусна камерата. Един от ездачите се откъсна от групата и препусна напред, надавайки победоносен вик и размахвайки кърпа във вдигнатия си юмрук. Форд разпозна Уили Беченти, човекът, който му беше заел пари. Някои от другите ездачи също пришпориха конете си и Бигей ги последва. Прекосиха полето, прелетяха покрай камерата и спряха на неасфалтирания паркинг пред стария търговски пост, недалеч от Форд.
Когато Бигей слезе от коня, репортерът от „Крез“ се приближи, поздрави го и се зае да подрежда екипировката, за да му вземе интервю.
Другите също се приближиха. Още поздрави с пляскане на длани. Прожекторите светнаха и репортерът започна да интервюира Бигей. Други стояха отстрани и гледаха.
Форд излезе измежду дърветата и тръгна през тревата.
Всички погледи се насочиха към него. Репортерът се приближи, протегнал микрофон.
— Как се казвате, господине?
Форд забеляза, че камерата работи.
— Уайман Форд.
— Учен ли сте?
— Не, аз съм връзката между проекта „Изабела“ и местната общност.
— Не осъществявате много добра връзка — отбеляза репортерът. — Изправени сте пред силен протест.
— Знам.
— И какво мислите?
— Мисля, че господин Бигей има право.
Настана кратко мълчание.
— За какво има право?
— За много от нещата, които говори — че „Изабела“ плаши местните хора, че присъствието на проекта не е толкова икономически изгодно, както се е очаквало, че учените се държат твърде високомерно.
Отново кратко и смутено мълчание.
— И какво ще направите по въпроса?
— Като начало ще ги изслушам. Точно затова съм тук в момента. След това ще направя каквото мога, за да оправя нещата. Отношенията ни с общността тръгнаха зле, но ви обещавам нещата да се променят.
— Глупости! — разнесе се вик. Уили Беченти се приближаваше от мястото, където беше оставил коня си на полето.
— Стоп! — Репортерът се обърна към Беченти: — Ей, Уили, опитвам се да взема интервю, ако нямаш нищо против!
— Тоя говори пълни глупости.
— Не мога да излъча думите ти, ако говориш така.
Беченти се сепна и впери поглед във Форд. По изражението му стана ясно, че го е познал.
— Ей, ама това си ти!
— Здравей, Уили — протегна ръка Форд.
Уили се направи, че не забелязва.
— Ти си един от тях!
— Да.
— Дължиш ми двайсет долара, човече.
Форд бръкна да извади портфейла си.
— Задръж си парите — победоносно изрече Беченти. — Не ги ща.
— Уили, надявам се, че ще успеем да разрешим проблемите, като работим заедно.
