Бигей отново заразглежда пъстрото конско сборище. Освен няколко хубави състезателни коня и един арабски жребец, другите бяха предимно кранти от резервата, неподковани, кльощави и с побелели очи. Сцената му напомни за дома на чичо му Силвърс в Ток Атеен. Силвърс го беше научил на Благословения път, но освен това беше и страхотен ездач и работеше за родеото в Санта Фе и Амарило, докато не си скапа гърба. След това се грижеше за няколко хилави коня, които да яздят децата — точно при него Бигей беше научил всичко, което знаеше за конете.
Поклати глава, струваше му се че е било толкова отдавна. Чичо му Силвърс вече го нямаше, старите традиции отмираха, а децата днес не умееха да яздят и не говореха езика на дедите си. Бигей бе единственият, когото старият му чичо Силвърс успя да убеди да усвои Благословения път.
Походът беше нещо повече от протест срещу проекта „Изабела“, беше опит да се улови отново един начин на живот, който бързо изчезваше. Ставаше дума за техните традиции, за техния език и за тяхната земя, за това да поемат отговорност за съдбата си.
Спря един очукан пикап „Исузу“, който теглеше твърде голяма за него каравана. Отвътре с вик изскочи слаб и висок мъж, облечен с риза с отрязани ръкави. Той изстреля едната си кльощава ръка във въздуха, отново изкрещя и отиде отзад, за да изведе коня.
— Уили Беченти пристигна — оповести Ачити.
— Човек трудно може да не забележи Уили.
Вече оседлан, конят слезе долу, а Беченти го накара да заобиколи и го върза за теглича на ремаркето.
— Въоръжен е.
— Виждам.
— Ще му позволиш ли да вземе това?
Бигей се замисли за момент. Уили беше избухлив, но имаше добро сърце и беше стабилен като канара, когато не беше пиян. По време на похода нямаше да има алкохол — Бигей щеше да наложи това правило.
— Уили ще се справи.
— Ами ако работата загрубее? — попита Мария.
— Няма да загрубее. Вчера се срещнах с двама от учените. Нищо няма да се случи.
— С кои двама се срещна? — попита Ачити.
— С онзи, дето твърди, че е антрополог, Форд, и с помощник-ръководителката, жена на име Мърсър.
— И аз се срещнах с тях — кимна Ачити. Помълча и след малко попита: — Сигурен ли си, че протестният поход е добра идея?
— Предполагам, че ще разберем, нали?
38.
Кен Долби погледна часовника си. Шест часът. Отново се обърна към екрана и провери температурата на повредения магнит. Задържаше се постоянна, в рамките на нормалното. Разгледа няколко страници със софтуерни контроли за Изабела. Всички системи бяха в изправност и всичко работеше идеално. Мощността беше осемдесет процента.
Нощта беше идеална за опита. Тъй като Изабела отклоняваше голям процент от електрическата мощност за собствени нужди и затова дори най-малкото смущение — мълния, гръмнал трансформатор, съборени проводници — можеше да предизвика каскада. Все пак вечерта в голяма част от северозападните територии беше хладна, климатиците бяха изключени, нямаше бури и почти никакъв вятър.
Долби усещаше интуитивно, че тази вечер са успели да решат проблема. Днес Изабела щеше да блесне в пълното си съвършенство.
— Кен, повиши на осемдесет и пет — нареди Хейзълиъс от кожения си стол в средата на Мостика.
Долби погледна към Сейнт Винсънт, който следеше енергийните потоци. Приличният на леприкорн мъж му даде знак с вдигнат палец и му намигна.
— Давай.
Едва доловимо той усети леките вибрации, сигнализиращи за огромния поток от енергия. Двата лъча протони и антипротони, които обикаляха с огромна скорост в противоположни посоки, все още не бяха приведени в контакт. Това щеше да стане при мощност от деветдесет процента. След като потоците влезеха в контакт, щеше да е нужна много повече енергия, много повече време и изключително прецизна настройка, за да може системата да навлезе в стопроцентова мощност.
Уредите за измерване на мощността плавно показаха осемдесет и пет процента.
— Прекрасна нощ за опит — обади се Сейнт Винсънт.
Долби кимна, доволен, че Сейнт Винсънт отговаря за енергийните потоци. Той беше кротък и приятен възрастен човек, който рядко се обаждаше, но се справяше с мощността, както диригента владее своя симфоничен оркестър — с прецизност и с огромен финес. При това съвсем спокойно.
— Осемдесет и пет процента — оповести Долби.
— Алан, как са сървърите? — попита Хейзълиъс.
— Всичко тук е наред.
Хейзълиъс обходи всички в стаята със съответния въпрос може би за петнайсети път, изисквайки отговори от екипа. Досега опитът протичаше като по учебник.
Долби усещаше с кожата си, че този път са на прав път. Всичко вървеше прекрасно. Единственият проблем беше топлият магнит, но под „топъл“ се имаше предвид само около три стотни от градуса повече, отколкото трябваше да бъде температурата му.
Изабела се установяваше на осемдесет и пет процента мощност, а Рей Чън направи леки настройки на лъчите. Оглеждайки безцелно стаята, Долби се замисли за групата, която Хейзълиъс бе събрал. Да вземем Едълстайн например. Долби подозираше, че той е по-умен дори от Хейзълиъс, но по някакъв особен начин. Едълстайн беше донякъде плашещ, като че ли мозъкът му наполовина бе на извънземен. И каква беше тази негова слабост по гърмящите змии? Адски странно хоби. И Коркоран, която приличаше на Дарил Хана. Не беше негов тип — беше прекалено висока и дразнеща. Прекалена красива и руса, за да бъде толкова умна, колкото явно бе… Блестяща група, дори и роботът Чечини, който като че ли всеки момент бе на ръба на гневен изблик. С изключение на Инес. Беше сериозен тип, стараеше се, но гореше като слаба свещица, която можеше да освети само добре познатата среда на стаята. Как е възможно Хейзълиъс да приема такъв човек и малките му сеанси сериозно? Или пък Хейзълиъс просто спазваше правилата на министерството на енергетиката? Дали всички психолози като Инес плетяха спретнатите си теорийки без дори частица емпирични свидетелства? Той беше човек, който вижда всичко и не разбира нищо. Инес напомняше на Долби за онзи бълващ популярна психология шофьор на камион, с когото се срещаше майка му след смъртта на баща му, свестен тип, който те пресищаше до смърт със съвети от последния популярен психологически бестселър.
И Рей Чън. Беше адски умна, но приемаше този факт изключително небрежно. Някой му бе казал, че като дете е била шампионка по скейтборд. Изглеждаше като студентка от Бъркли, привърженичка на свободната любов, забавна, непосредствена, непретенциозна. Но наистина ли беше непретенциозна? Трудно можеш да прецениш азиатците. Обаче и в двата случая той много би искал да има нещо с нея. Погледна я, приведена над компютъра си толкова съсредоточено, със спусната като водопад черна коса, и си я представи без дрехи…
— Готови сме да отидем на деветдесет, Кен — прекъсна го гласът на Хейзълиъс.
— Разбира се.
— Алан? След като стабилизираме на деветдесет, искам да си готов да превключиш на сървърите p5 595 веднага, заедно и свързани.
Едълстайн кимна.
Долби премести плъзгачите и наблюдава реакцията на Изабела. Това беше. Това беше очакваната нощ. Всичко в живота му водеше към този момент. Усети дълбоката вибрация на мощността, която се увеличаваше. Сякаш цялата планина се бе наелектризирала. Мъркаше като бентли. Боже, колко обичаше тази машина! Своята машина.
