— Махай се.
Балю също пое в галоп, без никой да го командва. Форд стисна седлото, а тялото му подскачаше като парцалена кукла.
— Кейт, моля те, почакай… трябва да поговорим.
Тя пришпори коня в галоп и Балю отново пое след нея. Двата коня се носеха на върха на платото, а тропотът от копитата им ехтеше. Форд стискаше здраво, боейки се за живота си.
— Кейт! — викна той. Един от поводите се изплъзна от ръката му. Метна се напред, за да го хване, но Балю стъпи върху влачещия се повод и се закова на място. Форд се прекатури от коня и се приземи върху килима от змийска трева.
Когато дойде на себе си, погледът му беше вперен в небето и той се питаше къде се намира, по дяволите.
В полезрението му се появи лицето на Кейт. Шапката й я нямаше, косата й беше разчорлена, а по лицето й бе изписана мъчителна загриженост.
— Уайман? Божичко, добре ли си?
Той вдиша и се закашля, когато въздухът отново изпълни дробовете му. Опита се да седне.
— Не, не, лягай.
Когато отново се отпусна, усети как главата му се намества в шапката й и си даде сметка, че тя я е сгънала като възглавница. Изчака звездите да изчезнат от погледа му и паметта му да се върне.
— Боже, Уайман, за миг си помислих, че си мъртъв.
Той не можеше да събере мислите си. Вдиша, издиша и отново жадно пое въздух.
Беше свалила ръкавицата си и хладната й длан го потупваше по лицето.
— Счупи ли си нещо? Боли ли те? Боже, кървиш! — Тя свали кърпата си и попи челото му.
Главата му започна да се прояснява.
— Нека да седна.
— Не, не, не мърдай. — Тя притисна силно кърпата към кожата му. — Ударил си си главата. Сигурно си получил сътресение.
— Едва ли — изстена той. — Сигурно изглеждам като пълен глупак. Да се изтърся от коня като чувал с картофи.
— Просто не умееш да яздиш. Аз съм виновна. Не трябваше да препускам така. Но понякога ужасно ме вбесяваш.
Пулсиращата болка в главата му започна да намалява.
— Не съм издал тайната ви. И няма да го направя.
Тя го погледна.
— Защо? Нали затова са те наели?
— Майната й на задачата.
Тя попи раната му.
— Трябва да си починеш още малко.
Той лежеше неподвижно.
— Не трябва ли пак да се кача на коня?
— Балю тръгна към конюшнята. Не се срамувай — в крайна сметка всеки пада.
Положи ръка на бузата му. Той полежа неподвижно още малко и после бавно седна.
— Съжалявам.
След малко тя попита:
— Спомена нещо за съпругата си… Не знаех, че си женен.
— Вече не съм.
— Сигурно не е лесно да си женен за ЦРУ.
— Не, не е това — побърза да каже той. — Тя почина.
— О! — закри с ръка устата си Кейт. — Много съжалявам. Каква глупост изръсих!
— Няма нищо. Бяхме колеги в ЦРУ. Убиха я в Камбоджа. Кола бомба.
— О, боже, Уайман! Ужасно съжалявам.
Не мислеше, че ще успее да й каже, а му се стори толкова лесно.
— Затова напуснах ЦРУ и отидох в манастир. Търсех нещо. Мислех, че търся Бог, обаче не го открих. Не ставам за монах. Напуснах и трябваше някак да си изкарвам прехраната, затова основах частна детективска агенция и ме наеха за тази работа. Която не биваше да приемам. Това е.
— За кого работиш? За Локууд ли?
Форд кимна.
— Той знае, че криете нещо, и искаше да разбера какво е. Заяви, че след два дни ще дръпне шалтера на Изабела.
— Исусе! — Тя отново постави хладната си длан на лицето му.
— Съжалявам, че те излъгах. Ако знаех в какво се забърквам, нямаше да поема тази задача. Не допусках, че… — заглъхна гласът му.
— Какво?
Той не отговори.
— Какво не допускаше? — Тя се приведе над него, сянката й се плъзна през лицето му и той усети лекия й аромат.
— Че отново ще се влюбя в теб — отвърна Форд.
Някъде в далечината в бледнеещата светлина изкряска сова.
— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.
Форд кимна.
Кейт бавно доближи лицето си към неговото. Не го целуна — просто го гледаше. Смаяна.
— Никога не си ми го казвал, когато излизахме.
— Така ли?
— Тази дума не беше в речника ти. Защо според теб скъсахме?
Той примигна. Това ли беше причината?
— Сигурно защото постъпих в ЦРУ?
— Щях да го приема някак.
— Искаш ли… да опитаме отново? — попита Форд.
Тя го погледна, оградена отвсякъде със златиста светлина. Никога не бе изглеждала толкова красива.
— Да.
Кейт протегна ръка и го повдигна. След като той се надигна, тя го придърпа към себе си и го целуна бавно, леко, упоително. Той се приведе напред, за да я целуне, но тя го възпря нежно, положила ръка на гърдите му.
— Почти се стъмни. Чака ни път и…
— И какво?
Тя остана вгледана в него, усмихната.
— Няма значение — каза Кейт, наведе се да го целуне отново и отново, а меките й гърди се опряха в него. Ръката й не пусна ризата му и тя започна да разкопчава копчетата едно по едно. Разтвори ризата и се зае да разкопчава колана, а целувките й ставаха все по-дълбоки и по-нежни, сякаш устата й се разтапяше в неговата, докато вечерните сенки се издължаваха все повече и повече в пустинята.
36.
Пастор Ръс Еди с мъка подкара пикапа си извън пътя за платото и пое към едно ребро от пясъчник, зад което можеше да скрие колата си. Беше ясна нощ с наближаваща пълнолуние луна и осеяно със звезди небе. Пикапът се движеше шумно и на тласъци по голата скала, а хлабавата броня се удряше при всяко издигане. Ако скоро не вземе назаем поялника от бензиностанцията в Блу Гап, бронята щеше да падне, но той ужасно се срамуваше, че все заема инструментите на навахо и им крънка бензин. Непрекъснато си повтаряше, че дава на тези хора най-големия дар — спасението, стига само да поискат да го приемат.
