но все още виждаше ръба на платото, обляно от светлина. Колкото повече се спускаше, толкова повече се отдалечаваше ръбът. Не се осмеляваше да погледне надолу.
Не можеше да повярва, че прави това, че отскача от скалата и се спуска, погълнат от мрака. Най-накрая войниците го хванаха за краката и го приземиха на каменен под. Когато стъпи, краката му трепереха. Войниците му помогнаха да се освободи от седлото. Раницата му се спусна на въже малко след това и войниците я поеха. Милър пристигна след нея.
— Браво на вас, сър — поздрави го той.
— Благодаря.
В склона на планината имаше голяма вдлъбнатина. В отдалечения край в камъка беше вградена голяма врата от титан. Мястото вече беше опасано със силни прожектори и приличаше на входа на острова на доктор Но. Улф усети дълбоката отекваща вибрация на Изабела в планината. Странно, че бяха изгубили връзка с хората вътре. Имаше толкова много помощни системи. А и отговорникът по охраната сигурно ги виждаше в момента на мониторите си — освен ако и те не бяха изключени.
Много странно.
Войниците нагласяваха три дебели метални конуса върху триножници и ги насочваха към вратата подобно на къси минохвъргачки. Един от мъжете започна да тъпче конусите с нещо, което приличаше на C4.
Дорфлър стоеше отстрани и даваше нареждания.
— Какви са тези неща? — попита Улф.
— Устройства за бързо събаряне на стени, заредени с пластичен експлозив C4 — отговори Милър. — Зарядите се събират в една-единствена точка и пробиват достатъчно голям отвор, за да пропълзим вътре.
— И после?
— През отвора ще изпратим екип, който да подсигури Бункера, а друг екип ще проникне през втората врата към Мостика. Ще подсигурим Мостика, ще изведем лошите и ще вземем учените под закрилата си. Възможно е да се разрази престрелка. Не знаем. Веднага щом мостикът е напълно подсигурен, ще ви вкарам вътре. И вие ще изключите Изабела.
— За изключването на системата са нужни три часа — каза Улф.
— Вие ръководите тази операция.
— Ами доктор Хейзълиъс и останалите учени?
— Нашите хора ще ги изведат от района, за да ги разпитат.
Улф скръсти ръце. Несъмнено на хартия изглеждаше добре. Като Иракската война.
61.
Стантън Локууд отново се размърда в дълбокия дървен стол, опитвайки се намери удобство, където такова нямаше. Настроението край махагоновата маса в Залата за спешни ситуации беше на растящ скептицизъм. В три през нощта — един на Червеното плато — новините бяха лоши.
Локууд бе отраснал в района на Залива, беше учил и на Източното, и на Западното крайбрежие, и беше живял във Вашингтон през изминалите дванайсет години. Беше виждал по телевизията кадри от другата Америка, Америка на креационистите и на християните националисти, на телевизионните евангелисти и на бляскавите мегацъркви. Тази Америка винаги му бе изглеждала отдалечена, откъсната в места като Канзас и Оклахома.
Вече не беше отдалечена.
— Господин Президент? — поиска думата директорът на ФБР.
— Да, Джак?
— Патрулът на магистралата в Аризона докладва за размирици по пътните блокади на шосе 89 в Сивите планини, шосе 160 в Тюба Сити и в Тес Нез Ях.
— Какви размирици?
— Няколко полицаи са ранени при откъслечни сблъсъци. Движението е натоварено и много хора избягват пътните блокади, като минават по черните пътища. Проблемът е, че резерватът на навахо е пресечен от стотици импровизирани черни пътища, повечето от които дори отсъстват от картите. Нашите блокади текат като сито.
Президентът се обърна към екрана с шефа на Обединеното командване, който седеше в облицования си с дървена ламперия кабинет в Пентагона, а американското знаме висеше зад него на стената.
— Генерал Крисп, къде е националната гвардия?
— На два часа от местоназначението.
— Не разполагаме с два часа.
— Не беше лесно да намерим нужните хеликоптери, пилоти и обучени войници, господин Президент.
— Там има полицаи, които здравата си патят. И то не в някоя нещастна страна като Афганистан, а тук, в Съединените американски щати. А вие ми казвате два часа?
— Повечето ни хеликоптери са в Близкия изток.
— Господин Президент? — обади се отново директорът на ФБР.
— Какво има? — обърна се президентът.
— Току-що получих доклад… — той взе лист хартия от някой, който не се виждаше на екрана, — … спешно съобщение от полицай от племенната полиция на навахо, който отишъл да проучи какво става…
— Сам?
— Отишъл, без да подозира какво е истинското положение, както всички нас по онова време. Обадил се спешно, но предаването прекъснало. Разполагам със запис на разговора. — Той прочете от листа: — „Изпратете подкрепление… разярена тълпа… ще ме убият…“ Само с това разполагаме. На записа се чува ревът на тълпата.
— Мили боже!
— Джипиесът в полицейската кола спрял да работи няколко минути след това. Обикновено се случва само ако колата е подпалена.
— Какви са новините от екипа за спасяване на заложници? Те в безопасност ли са?
— Според последния доклад отпреди десет минути операцията продължава да протича като по часовник. Получихме непотвърдени сведения за стрелба в района на Дъгуей на около пет километра от пистата. В момента се свързваме с екипа. Но нека ви уверя, господин Президент, че една неорганизирана тълпа няма да надвие опитен екип за спасяване на заложници от ФБР.
— Така ли? — долетя скептичният отговор на президента. — А обучени ли са да стрелят по цивилни?
Директорът на ФБР се размърда неловко на стола си.
— Обучени са да реагират на всякакви непредвидени случаи.
Президентът се обърна към шефа на обединеното командване.
— Има ли възможност частите да пристигнат за по-малко от два часа? На Червеното плато има разгневена тълпа и…
— Извинете, сър? — прекъсна го директорът на ФБР с пребледняло лице. — Току-що получих доклад за експлозия и за пожар… за голям пожар… на пистата на Червеното плато.
Президентът мълчаливо впери поглед в директора.
— Какво искат тези хора? — избухна Локууд. — Какво искат, за бога?
Галдън се обади за пръв път, откакто бяха пристигнали в залата за спешни случаи.
— Знаеш какво искат.
Локууд впери поглед в този отвратителен човек. Дебел и размекнат, със скръстени ръце, с наполовина затворени очи като задрямал, той седеше на стола си и изучаваше всички спокойно.
— Искат да разрушат Изабела — каза той — и да убият Антихриста.
62.
