— Достатъчно подобни глупости слушам от баща ми, че и ти да ми ги повтаряш сега.
— Няма никакъв метеорит — озъби й се предизвикателно Джаки.
Аби вдигна бутилката, довърши виното и устата й се напълни с утайка. Тя я изплю настрани.
— Има метеорит и ние ще го намерим.
До ушите им достигнаха три равномерни изстрела, след които отново настана тишина.
— Изглежда, тази вечер откачалките са плъзнали навсякъде — каза Аби.
24.
Когато стигнаха до края на долината, Форд усети странна тишина в джунглата. Горите край зоната на взрива бяха напуснати от всякакви живи същества. Между дърветата плуваше лека омара, която носеше със себе си мирис на бензин, динамит и гниеща човешка плът. Горещината нарастваше с приближаването им към сечището и Форд вече чуваше, без още да вижда, оживената активност отпред: дрънченето на желязо върху камък, виковете на войниците, спорадични изстрели и плач.
Гората се разреди и блесна светлина. Бяха стигнали до сечището. Пред тях лежаха стотици дървета, повалени от експлозията, изтръгнати и разхвърляни наоколо, напълно обезлистени. Районът на мината беше сцена на най-активния, най-долен кръг на ада… кошер на зверска активност.
Форд се обърна към Кхон и го погледна за последно. Камбоджанецът приличаше на миньор — мръсно лице, парцаливи дрехи, със струпеи и рани по ръцете, които бяха сътворили с помощта на кал и червена боя от кора на дърво. Беше си все така дебел, но сега това изглеждаше повече като резултат от някаква болест.
— Добре изглеждаш — каза Форд с приповдигнат тон.
Мрачното лице на Кхон омекна. Форд протегна ръка и сграбчи неговата.
— Пази се. И… благодаря.
— Щом веднъж съм оцелял при червените кхмери — каза бодро Кхон, — пак ще го направя.
Малкият закръглен мъж тръгна между повалените дървета, излезе на разчистения терен и закуцука към колоната от миньори. Един войник му извика нещо и го блъсна към останалите с оръжието си. Кхон залитна напред, като дрогиран, и се изгуби сред едва влачещите се хора.
Форд погледна часовника си: шест часа, преди да направи своя ход.
През следващите шест часа Форд обикаляше лагера, наблюдавайки установения ред. Когато настъпи обяд, той внимателно се придвижи към края на долината, избягвайки патрулите, и се настани на близкия нисък хълм, за да наблюдава бялата къща, където седеше Брат номер шест. Мъжът беше прекарал цялата сутрин на верандата в люлеещия се стол, пушеше лула и наблюдаваше цялата сцена с усмивка на доволство, също както някой стар дядо, който гледа играещите в задния двор внуци. Непрекъснато идваха и си отиваха войници, носеха доклади, приемаха заповеди и подменяха стражата. Вниманието на Форд беше привлечено от един слаб, намръщен мъж с торбички под очите и виновно изражение на лицето, който като че ли никога не напускаше мястото си до Брат номер шест. Изглежда, беше нещо като секретар, от време на време се навеждаше и шепнеше нещо в ухото му, слушаше и си водеше записки.
По обяд се появи един облечен в бяло сервитьор и поднесе питиета. Форд наблюдаваше как двамата мъже, Шест и неговият съветник, си пийват и разговарят като гости на градинско парти. Времето течеше бавно. Настъпи времето за обяд на миньорите и парцаливите групички хора се събраха около готварските огньове, като всеки получи по една топка ориз в бананово листо. След пет минути всички отново се върнаха на работа.
Докато Форд наблюдаваше лагера, той осъзна, че една елитна групичка бойци като че ли охранява останалите войници. Десетина от тях патрулираха из периметъра на лагера, тежковъоръжени с калашници китайско производство, РПГ, М-16 и шейсетмилиметрови леки минохвъргачки от виетнамската война. Пазачи пазят пазачите. Може би, помисли си Форд, всичко тук беше като при магьосника от Оз: трябва само да убиеш неколцина — или дори само един — и всичко си влиза в крачка.
Точно в един часа Форд се измъкна от скривалището си и тръгна по пътеката към долината, вдигайки силен шум и подсвирквайки. Когато се приближи на стотина ярда от бялата къща, картечен залп го засипа с листа и клонки и го накара да се хвърли на земята. Минута по-късно се появиха трима войници и започнаха да му крещят. Единият опря автомата в главата му, а другите бързо го претърсиха. След като откриха, че не е въоръжен, те го накараха да се изправи, завързаха ръцете зад гърба му и го блъснаха напред по пътеката. След няколко минути той стоеше на верандата пред Брат номер шест.
Ако Шест беше изненадан да го види, той не го показваше по никакъв начин. Стана от люлеещия се стол и се приближи към него, оглеждайки го така, сякаш Форд беше някаква интересна скулптура, и клатейки птицевидната си глава нагоре-надолу. Форд на свой ред го огледа. Мъжът беше облечен като френски колониален офицер, с бродирана бяла копринена риза, къси панталони в цвят каки, черни чорапи до коленете и официални обувки. Пушеше латакия10 със скъпа английска лула, над която се виеше ароматен син пушек. Лицето му беше деликатно, почти женствено, с набръчкан белег над лявата вежда. Докато обикаляше Форд, той сви червените си, момичешки устни и приглади назад бялата си коса.
След като приключи с огледа, Шест се приближи до една от колоните на верандата, чукна в нея лулата, за да изсипе недопушения тютюн, след което се облегна на парапета и отново я напълни. Процесът му отне пет дълги минути.
—
—
Усмивка.
— Не носиш лични документи. — Английският му не беше чак толкова добър, с носов кхмерски акцент.
Форд не каза нищо. На вратата се появи прегърбена фигура — съветникът, когото беше забелязал по- рано. Той беше облечен със свободни панталони в цвят каки, оредяващата му сива коса беше залепнала по челото, имаше тъмни кръгове под очите, сигурно беше около петдесетгодишен.
Шест се обърна към него на стандартен кхмерски.
— Намерихме един американец, Тък.
Тък погледна Форд със сънливите си очи.
— Името ти? — попита Шест.
— Уайман Форд.
— Какво правиш тук, Уайман Форд?
— Търся вас.
— Защо?
— За да поговорим.
Шест извади нож от джоба си и каза тихо:
— Първо ще ти отрежа топките. После ще говорим.
Тък протегна възпиращо ръка и се обърна към Форд на много по-гладък английски с британски акцент.
— Откъде точно идвате? — Сънливите очи се затвориха, останаха затворени за момент и после отново се отвориха.
— Вашингтон, окръг Колумбия.
Шест леко махна с ножа и заговори на кхмерски:
— Губиш си времето. Остави ме да го обработя с ножа.
Тък не му обърна никакво внимание и продължи:
— Работите за правителството, нали?
— Много правилно.
— С кого сте дошли да разговаряте?
— С него. Брат номер шест.
