Сблъсък

— Как?

— Не знам. Дай ми малко време да го обмисля.

Последва дълго мълчание.

— Може би те ще успеят да извадят лодката на баща ми и да я поправят — каза най-накрая Аби.

— Разбира се, че ще я извадят — отвърна Джаки. — Тя е сцена на местопрестъпление, на борда й има труп. Но с нея е свършено, Аби. Тя потъна на сто фута под водата. Съжалявам.

Аби погледна към приятелката си и я видя да плаче.

— Хей, Джаки, спокойно… Ти направи всичко възможно, за да я спасиш. — Тя я прегърна. — Господи, извинявай, че те въвлякох в това. Също както и за хилядите други лудории. Просто не знам защо още продължаваш да си ми приятелка.

— Нито пък аз — отвърна Джаки.

— Обичам те, Джаки. Ти ми спаси живота.

— А ти спаси моя и аз също те обичам.

Аби избърса сълзите си.

— О, майната му, и това ще го преживеем.

Когато се приближиха до дока, Аби забеляза, че на паркинга имаше поне шест полицейски коли, сгъчкани една до друга, с пуснати сигнални лампи. А зад тях, на моравата пред „Анкър ин“ като че ли се беше струпал половината град, за да ги гледа как се прибират. Заедно с новинарските екипи и неизбежните телевизионни камери, разбира се.

— Мили Боже, видя ли колко народ се е събрал? — каза Джаки, като побърза да си избърше лицето и да си издуха носа. — На нищо не приличам.

— Приготви се за своите петнайсет минути слава.

Вече се чуваше врявата, която тълпата вдигаше, виковете на ченгетата, пращенето на полицейските станции. Дори доброволците от пожарната команда бяха тук — „Самосет №1“, с тяхната чисто нова пожарна кола. Бяха навлекли дъждобрани и държаха шлангове в ръце. Всички ужасно се забавляваха.

— Катер „Фич“ до „Морски вълк“, обадете се — чу се глас по радиостанцията.

— Тук „Морски вълк“. — На Аби й се повдигаше дори само от споменаването на скапаната лодка на Уърт.

— „Морски вълк“, от щатската полиция искат да хвърлите котва на търговския док и да слезете от лодката, без да взимате нищо от нея. Не спирайте двигателя и не я връзвайте. Полицията ще се качи и ще се заеме с това.

— Ясно.

— Катер „Фич“, край.

„Фич“ спря до градския док и крайбрежната охрана наскача от него, привързвайки го към кнехта с невероятна експедитивност. Аби откара „Морски вълк“ до търговския док. Там вече се бяха струпали щатските полицаи, които веднага скочиха на борда. Аби отстъпи встрани, Джаки застана до нея. Към тях се приближи един полицай с бележник в ръка.

— Госпожица Аби Строу и госпожица Жаклин Спан?

— Това сме ние.

Аби погледна към паркинга. Като че ли целият град се беше струпал зад кордона от полицаи и я зяпаше. А от другата страна бяха наредени камерите. Тя чу вик, звуци от борба.

— Това е дъщеря ми, идиот такъв! Аби! Аби!

Баща й. Беше се върнал по-рано.

— Пусни ме!

Той хукна надолу по тревистия хълм, развявайки незакопчаната си карирана риза, изтрополя по дървените стълби, притича край магазина за стръв и хукна по кея. Стигна до края на рампата, спусна се по стълбата и се озова пред нея с разрошени коса и брада.

— Татко…

Полицаят отстъпи в страни, баща й я сграбчи в прегръдките си, хълцайки.

— Аби! Те казаха, че се е опитал да те убие!

— Татко… — Тя се опита да се отдръпне, но той не я пускаше. Прегърна я още по-силно, а тя стоеше мирно, изпълнена с унижение. „Какъв цирк разиграват пред целия град.“

Той я хвана за раменете и отстъпи назад.

— Толкова се притесних. Олеле, зъбът ти! И устната ти е цепната. Тази отрепка направи ли…

— Татко… забрави за зъба… Лодката ти потъна.

Той я погледна като ударен от гръм.

Тя наведе глава и заплака.

— Съжалявам.

След дълго мълчание той преглътна тежко, поне се опита, и адамовата му ябълка подскочи. След миг отново я прегърна.

— Е, какво да се прави. Все пак това е само една лодка.

Откъм града се разнесоха ликуващи викове.

Втора част

37.

Форд влезе в кабинета на Локууд и го завари да седи пред бюрото си. До него седеше един бригаден генерал с прошарена коса. Форд разпозна офицера за свръзка между Пентагона и Департамента по научни и технологични въпроси.

— Уайман — каза Локууд, като се изправи, — познаваш генерал-лейтенант Джак Майкълсън, ВВС, заместник-директор на Националната агенция за геокосмическо разузнаване. Той ръководи всички изследвания.

Форд протегна ръка на генерала, който също се изправи.

— Радвам се отново да ви видя, сър — каза той с лека студенина в гласа.

— И на мен ми е приятно, господин Форд.

Той стисна ръката на генерала, която беше мека и отпусната, съвсем различна от предишното здраво ръкостискане на войника, който винаги се опитва да докаже мъжествеността си. Форд си спомни, че преди точно това харесваше у Майкълсън. Не беше съвсем сигурен дали сега този човек му допада.

Локууд излезе иззад бюрото си и с жест ги покани към креслата около масата.

— Ще поседнем ли?

Форд седна; генералът се настани срещу него, а Локууд седна на дивана.

— Помолих генерал Майкълсън да се присъедини към нас, защото знам, че го уважаваш, Уайман, и се надявам, че така бързо ще разрешим проблемите.

— Добре. Да минем направо на въпроса — каза Форд, като погледна Локууд. — Ти ме излъга, Стантън. Изпрати ме на опасна мисия, подведе ме за целта й и укри информация от мен.

— Онова, което ще обсъдим тук, е строго секретно — каза смръщен Локууд.

— Знаеш много добре, че няма нужда да ми го напомняш.

Майкълсън се наведе напред и се облегна на лактите си.

— Уайман… мога ли да се обръщам така към теб? Наричай ме Джак.

— Моите уважения, генерале, но без празни приказки и извинения. Просто искам обяснение.

— Много добре. — Гласът му беше леко дрезгав, сините му очи гледаха приятелски, а обикновено високото му самочувствие беше смекчено от цивилното облекло и спокойно поведение. Форд усети, как в него се заражда раздразнение заради представлението, което предстоеше да види.

— Както може би знаеш, ние поддържаме мрежа от сеизмични сензори, която обхваща целия свят. Целта й е да засича тайни ядрени опити. На 14 април, в 21:44 часа, нашата мрежа засече вероятен ядрен опит в планините на Камбоджа. Затова решихме да разследваме. Бързо доказахме, че случилото се е