Сблъсък

скали, фрагменти от изхвърлени при метеоритните сблъсъци вещества и безкрайни полета и наноси от реголит.

Той се изправи, внезапно затиснат от умора и отчаяние. През главата му мина мисълта, че преследва някаква илюзия: може би просто беше видял пречупеното в космическите лъчи сияние на луната, която бе достатъчно малка, за да се появи то в събраните данни като единичен източник.

С тази обезкуражаваща мисъл в главата, той си сложи кафе в кафеварката. Докато го чакаше да се процеди през филтъра, размишляваше върху настоящото си положение. А то беше бедствено. Финансово беше съсипан. Вече беше прекратил договора за наема за апартамента, губейки депозита и наема за последния месец; беше платил депозит за друг, по-скъп апартамент, който вече не можеше да си позволи. Не му бяха останали достатъчно пари, за да пренесе багажа си в новия апартамент, камо ли да се върне в Бруклин. А трябваше да направи точно това. Не можеше да си позволи да остане тук, докато си търси нова работа, изплаща студентския си заем и покрива сумите по кредитните карти. Така или иначе не му се оставаше в Южна Калифорния; той мразеше всичко тук — освен Марджъри. Марджъри. Толкова бързо го бяха изритали, че дори не му оставиха възможност да се сбогува с нея, да й обясни, да се ободри от остроумните й забележки и забавни коментари.

Единственото нещо, което можеше да го спаси, бяха осемте хиляди долара обезщетение за предсрочното прекратяване на трудовия му договор.

Той си наля чаша кафе, изсипа вътре неприлично количество сметана и захар и отпи. Оставаше му да прегледа радарните изображения на Деймос, но се съмняваше, че ще открие нещо в тях, заради ниската им резолюция. Поне не бяха много.

С неохота се върна на бюрото си и започна да ги разглежда. Изображенията бяха компютърно обработени в дълги вертикални разрези на повърхността на Деймос, радарът беше успял да проникне до около стотина метра в дълбочина. Образите приличаха на дълги, черни ленти, наподобяващи панделки, като повърхността и теренът под нея бяха оцветени съответно в червено и оранжево.

Почти веднага забеляза нещо странно. Под кратера Волтер някаква плътна, симетрична шупла блестеше в ярко оранжево. Той присви очи, опитвайки се да я види по-добре. След това се облегна назад: това, разбира се, беше просто метеоритното тяло, създало кратера. Тук нямаше никаква загадка. Учените в лабораторията сигурно вече го бяха проучили и бяха стигнали до същия извод.

Въпреки това той отвори снимката на кратера Волтер и отново я разгледа подробно. Това беше най- дълбокият и най-скорошен кратер на Деймос, толкова дълбок, че дъното му се криеше в сянка.

Той се наведе напред и присви очи. В сянката се забелязваше нещо.

Използвайки софтуер за повишаване качеството на образа, Корсо се опита да изчисти сянката. Той засили контраста, наслага спомагателни цветове, изостри преходните ръбове и обработи почти всеки пиксел, за да извади максимално количество информация и от най-слабите и неясни данни. Корсо се занимаваше с това повече от година и знаеше отлично как да съживи едно изображение, стига то да беше истинско, а не резултат от дефект в камерата. Процесът беше труден и пипкав, и му отне почти цял час. С всяка промяна в образа изненадата му преминаваше в учудване, смайване и най-накрая в изумление. Защото нещото, което видя в сенките на Волтер, съвсем не беше природен обект. В това нямаше никакво съмнение. Това не беше дефект, не беше софтуерна грешка.

Беше структура, изкуствен обект, машина.

Той се изправи и дишайки тежко, се приближи до прозореца, облегна се на перваза и подложи главата си под студената струя, която лъхаше от климатика, опитвайки се да овладее дишането си. Слънцето висеше над пресечката и сипеше кафеникави лъчи върху колоната от автомобили, светофарите, електрическите жици и сградите, които бяха пръснати сред хилавите палмови дръвчета.

Машина. Извънземна машина.

Изведнъж го обзе спокойствие. Изумително спокойствие. Това беше много по-важно от незначителните му лични проблеми. Той си припомни защо изобщо се беше захванал с наука. Точно заради това.

След като беше останал без работа, той щеше да разполага с достатъчно време, за да обмисли нещата и да реши какво да прави. Тези данни бяха секретни и притежанието им беше престъпление, така че той не можеше просто да отиде и да обяви откритието си. Ако съобщеше за него в лабораторията, те със сигурност щяха да намерят начин да му отнемат авторството и може би дори щяха да го пратят в затвора. Затова трябваше да действа предпазливо, да обмисли всичко внимателно, а не да направи нещо прибързано. Нуждаеше се от време, място и спокойствие, за да вземе правилното решение. Защото от това как ще постъпи зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето на цялата планета.

Той отново си пое дълбоко дъх, изправи се и започна да събира багажа си, за да се върне в Бруклин.

35.

Прозвуча гръмотевичен рев, веднъж, два пъти, куршуми пробиха фибростъклото на рулевата кабина, засипвайки Аби с остри тресчици. Тя се хвърли с писък на пода, изпаднала в паника. От мъглата внезапно се материализира лодка, устреми се към тях с пълна скорост, и докато завиваше и даваше на заден ход с мощен рев на двигателя, пред очите й се появи Рандъл Уърт, който стреляше по тях с огромния револвер в ръката си.

— Какво става, мамка му? — изпищя Джаки, свита на палубата.

Бум! Бум! Още два куршума пробиха прозорците, а трети отвори дупка с размера на топка за тенис в стената до главата й.

— Джаки! — изпищя тя. — Джаки!

— Тук съм — чу се задавен глас.

Аби се обърна и видя приятелката си свита зад ъгъла, прикрила главата си с ръце.

— Слизай долу! — изкрещя тя, пълзейки към стълбата, която водеше до каютата. — Под ватерлинията! — Тя стигна до стълбата и се търкулна надолу, падайки на пода в каютата. След миг върху нея се строполи Джаки, която пищеше, покрила главата си с ръце.

— Джаки, ранена ли си? — извика Аби.

— Не знам — проплака Джаки.

Аби я огледа отвсякъде, но не видя никаква кръв освен от одраскванията, причинени от начупеното фибростъкло.

— Какво беше това, мамка му? — изкрещя Джаки, без да сваля ръце от главата си. — Какво беше, мамка му?

— Уърт стреля по нас.

— Защо? — проплака тя.

Аби я разтърси силно.

— Хей! Слушай ме внимателно.

Джаки преглътна тежко.

Поредният залп от куршуми се заби в лодката, разкъсвайки корпуса и стените на каютата. Един от куршумите проби дупка под ватерлинията и водата започна да нахлува вътре.

Джаки изпищя и отново покри главата си.

— Слушай ме, по дяволите! — Аби се протегна и се опита да махне ръцете на Джаки от главата й. — Намираме се под ватерлинията, тук не може да ни уцели. Но той ще се качи на борда. Трябва да се защитим. Разбираш ли ме?

Джаки кимна и отново преглътна тежко.

Аби се огледа. В каютата беше хаос, захвърлени спални чували, мръсни чинии в умивалника, всичко посипано с натрошено фибростъкло. Водата нахлуваше през дупката и тя чу как автоматичната помпа се включи.

„Кутията с инструменти под мивката.“ Тя протегна ръка и отвори шкафчето.

Над водата се разнесе глас.

— Хей, момичета! Татко е вкъщи! — Последваха нови шест изстрела, които разкъсаха кабината над главите им. Аби издърпа навън кутията, отвори я и инструментите се разпиляха по пода. Тя ги огледа, грабна ножа за чистене на риба и чука.