Форд се приближи до ръба на минната шахта с дозиметър в ръка. Това определено беше метеоритен кратер, пластовете изхвърлени вещества бяха разпръснати радиално, предимно късове брекча и вулканичен камък.
— Осемдесет милирема — каза Форд. — Тук горе е сравнително ниско. Можем да останем поне час, преди да започна да се тревожа.
Той надникна внимателно в ямата. Стените на кратера ставаха все по-стръмни и преминаваха във вертикална шахта с диаметър около десет фута, със стени от стопен стъклоподобен материал. По стените бяха закачени кабели със светещи крушки, а надолу се спускаха две бамбукови стълби — изглежда, там се намираше пластът със скъпоценните камъни. Генераторът в близкия навес, който произвеждаше електричеството, все още работеше. Към масивната бамбукова конструкция над ямата беше монтирана лебедка и товарна мрежа за издигане и спускане на различно оборудване.
Форд се взираше в шахтата все по-заинтригуван. Кратерът беше невероятно дълбок — като че ли бездънен; сякаш обектът беше продължил да дълбае надолу. Той направи няколко снимки на шахтата, после се обърна и направи една панорамна серия на околностите. Направи и няколко измервания с дозиметъра.
След известно време се появи и Кхон с джипиеса.
— Готово.
Лагерът беше почти напълно обезлюден, наоколо лежаха само трупове.
— Давай да взривяваме, преди нашите приятели да са се усетили, че сме ги изиграли — каза Форд. — Защото ако не го направим, те ще се върнат. И всичко
Форд и Кхон разбиха вратите на бараката с динамита и натовариха с експлозиви изоставената талига, заедно с детонатори, таймери и жици. Откараха динамита до мината и напълниха товарната мрежа с касите динамит. Форд пъхна по един детонатор във всяка каса и ги свърза с таймера. След което го настрои на трийсет минути.
Двамата спуснаха мрежата на около сто фута дълбочина. Форд блокира моторната лебедка като счупи пулта за управление с един метален прът и изтръгна жиците отвътре.
— Двайсет и пет минути — каза той, поглеждайки към часовника си. — Да се махаме оттук.
Двамата хукнаха към гъстата джунгла и продължиха да тичат, докато не стигнаха до познатата пътека, по която бяха дошли. По пътя си подминаваха парцаливи групички от бавно движещи се селяни. Никой не им обръщаше внимание. Войниците бяха изчезнали.
— Близо сме — каза Форд, усещайки как стомахът му се свива. Никога през живота си не беше ставал свидетел на такава адска сцена на човешко нещастие, жестокост и експлоатация. Какво толкова имаше в камбоджанските гени, че да изроди до такава степен тези по природа мили, спокойни и деликатни хора със силна будистка вяра?
Те се спряха да починат до големите камъни в пресъхналото речно легло. Експлозията дойде точно навреме.
29.
Рандъл Уърт угаси двигателя и се спря в мъглата, загледан в радара си. Ярката точка, която пулсираше на екрана на няколкостотин ярда на юг сигурно беше „Марея“. Малко по-далеч се намираше една по-голяма точка, която представляваше остров Шарк.
Остров Шарк. На осем мили в открито море, без пристанище, заобиколен от рифове, на който можеше да се слезе само при мъртво вълнение. Идеалният остров на съкровищата. Как не се беше сетил досега!
Той пусна котва, като внимаваше да не дрънчи много с веригата. Когато приключи с нея, започна да пълни раницата си. Сложи малка кутийка с инструменти, клещи секачи, тел, изолирбанд, нож, револвера и една кутия патрони с кух връх.
След това седна и зачака, ослушвайки се в мъглата. Островът се намираше на около четиристотин ярда и мъглата поглъщаше всички звуци. Не се чуваше нищо. Усети как сърцето му бие все по-силно и се опита да не обръща внимание на сърбежа под кожата му. Не още, не сега! Трябваше да запази ума си ясен.
След това чу нещо: слаб вик. Наведе се напред. Викът беше последват от слаби, но ясно различими ликуващи писъци.
Той се изправи с разтуптяно сърце. Това бяха триумфални викове. Бяха го намерили. „Мамка му, невероятно!“ Той грабна раницата си, хвърли я в надуваемата лодка, сам скочи вътре и започна да гребе като полудял към „Марея“. Морето беше гладко като огледало, а с мъглата щеше да се справи.
След няколко минути пред него се появиха очертанията на „Марея“. Той вдигна греблата и се заслуша напрегнато. Беше се приближил доста до острова и вече можеше да чува призрачните им гласове по-ясно, като и отчетливите звуци на копаене, потракването на лопата и звънтенето при удрянето на кирка в камък. Приближи се до кърмата на „Марея“, завърза лодката си, хвърли раницата на борда и се покатери след нея.
Застана до рулевата кабина и се опита да диша по-спокойно и да овладее треперенето на ръцете си. Метамфетаминът си играеше с него, правеше го неспокоен. Като се подсигури до края на живота си, ще го спре окончателно. Вече нямаше да има нужда от него. Чуваше сърцето си как бие лудо, усещаше кръвта да пулсира в ушите му. Забеляза бутилка „Джим Бийм“ до конзолата в кабината, грабна я, отпи яка глътка, последвана от още една. Постепенно започна да се успокоява.
Опитвайки се да се съсредоточи, той взе една отвертка и разви капака на генератора. Пред очите му се разкриха купчина кабели, чинно подредени и боядисани в различни цветове.
Той знаеше точно какво да прави.
30.
Към три часа следобед Марк Корсо вече дишаше по-леко. Когато онази сутрин, след кошмарното събрание, се беше прибрал в офиса си, той с облекчение видя, че на бюрото му няма розов плик. Цял ден обработва като пощурял данните от SHARAD и беше успял да завърши всичко. И то много добре, не можеше да не си го признае: графиките и всичко останало бяха прегледно подредени, подвързани, прибрани в отделни джобчета и защипани в отделни папки, изображенията бяха кристално ясни, изчистени от всякакви странични шумове и дигитално обработени.
Дирквайлер не го беше посещавал да го мъмри, нито му се беше обаждал, за да му отправя последно предупреждение. Въобще не го беше виждал. Беше направил грешка при изчисляването на цикличността, но определено не беше сбъркал с гама-излъчването. То съществуваше, той беше убеден в това, и се надяваше все пак Чодри да помисли върху презентацията му и да реши, че си заслужава по-сериозно проучване.
Марк Корсо пъхна папките под мишница, преглътна тежко и тръгна по коридора към кабинета на Дирквайлер. Почука леко, чу неговото „влез“ и отвори вратата с трепет. Дирквайлер седеше зад бюрото си, на мантата под мишниците му бяха започнали да се образуват потни петна.
— А, ти ли си, Корсо…
— Нося данните от SHARAD — каза Корсо колкото се може по-хладнокръвно. Потупа по папките под мишницата му и преглътна тежко, повтаряйки изреченията, които беше упражнявал цял следобед. — Бих искал да се извиня за случилото се на събранието. Наистина се увлякох по гама-излъчванията. Искам да ви уверя, че това няма да се повтори.
Дирквайлер го гледаше. Не се беше вторачил в него, а просто го наблюдаваше със зачервени очи. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ.
— Господин Корсо… Съжалявам, че трябва да ви го съобщя. — Дирквайлер въздъхна и сложи ръцете си върху бюрото. — Вчера подготвих всички документи… за прекратяване на трудовия ви договор с нас. Много съжалявам.
Корсо се почувства като ударен от гръм и просто не знаеше как да реагира.
— Ние сме полуправителствена организация и е необходимо известно време, за да може
