прекратяването на трудовото правоотношение да премине през цялата система. Съжалявам, че се наложи да чакате. Но мисля, че и двамата сме наясно, че това няма да се получи. — Погледът му се задържа върху Корсо, неподвижен и студен.
— Но доктор Чодри…
— Двамата с доктор Чодри сме напълно единодушни по въпроса.
Корсо отново се опита да преглътне. Чувстваше се неспособен да помръдне. Беше като закован оловен войник.
— И така — каза Дирквайлер, потупвайки по масата за последен път. — Това е всичко. До края на деня трябва да опразните кабинета си. Съжалявам, но смятам, че така е по-добре.
— Но… вие все пак искате данните от SHARAD, нали? — попита Корсо, осъзнавайки колко глупаво звучи въпросът му.
На лицето на Дирквайлер се изписа раздразнение, той се пресегна и взе папките.
— Предполагам, че не сте чули какво казах на събранието: че сам ще обработя данните от SHARAD.
Корсо усети как се изчервява от безпардонния му жест. Дирквайлер продължи да го гледа.
— Има ли още нещо или приключихме с това?
Корсо се обърна вдървено и тръгна да излиза.
— Моля, затворете вратата зад себе си.
Корсо я затвори и остана треперещ в коридора. Първоначалният шок и отказ да повярва в случилото се преминаха в гадене, а след това и в ярост. Това не беше правилно. Беше несправедливо. Да изхвърли работата му в кошчето… Това беше своеволие. Не можеше да го позволи.
Той се обърна и отвори вратата — само за да хване Дирквайлер наведен над кошчето да вади папките му.
— Ти… Ти, дебел плъх такъв.
— Моля?
— Чу ме много добре. — Всъщност кой говореше в този момент? Какви ги говореше? Нито веднъж през живота си не беше изпитвал такава ярост.
Дирквайлер почервеня и остави папките да паднат обратно в кошчето, след което се облегна назад и постави ръце зад главата си, разкривайки изцяло потните си подмишници.
— Тръгваш си с гръм и трясък, ясно. Искаш ли да добавиш още нещо?
— Да, по дяволите, искам. Изненадан съм, че въобще си бил приет на работа тук, камо ли да ти поверят контролен пост. Та ти си самата посредственост. Ти и Чодри, и двамата. Дадох ви доказателства за това, че нещо опасно, дори катастрофално може да се случи на Марс. Пред очите ви е, а дори не го забелязвате. Не сте по-различни от Инквизицията, която осъди Галилео.
— А, значи сега си Галилео? — Студена усмивка изкриви лицето на Дирквайлер и изчезна за миг. — Виж какво, Корсо, след като вече си изля яда върху мен, веднага отивай в кабинета си и остани там. Имаш петнайсет минути да си събереш нещата. След това охраната ще те отведе до изхода. Ясно ли е?
Той се завъртя на стола, обърна дебелия си гръб към Корсо и започна да пише нещо на клавиатурата.
Петнайсет минути по-късно Корсо вървеше към изхода на лабораторията, придружаван от двама охранители. Той носеше малка картонена кутия, в която беше събрал оскъдните си принадлежности: поставените в рамка дипломи от „Браун“ и МТИ, голяма друза, която му служеше за преспапие и снимка на майка му.
Когато излезе под горещото слънце и тръгна към морето от блестящи автомобили, наредени на гигантския паркинг, Марк Корсо получи прозрение. Той се спря рязко и едва не изпусна кутията. Спомни си един малък, привидно незначителен факт: Деймос, едната от луните на Марс, обикаляше около планетата за трийсет часа. Това обясняваше цикличността на аномалията.
Източникът на гама-излъчване не се намираше на Марс —
31.
Докато Аби трескаво изкопаваше камъните от кратера и ги изхвърляше навън, мъглата премина в ситен дъждец. Метеоритът се беше забил на около един фут навътре в скалата под пръстта, изхвърляйки навън смесена купчина от натрошени камъни и кал. Тя беше изненадана от малките размери на кратера — само около три фута дълбочина и пет фута ширина. Дъждът постепенно се засилваше и дъното на кратера започна да се превръща в каша, кална локва смесена с натрошена скала.
Аби изкопа едно доста голямо парче, избута го до ръба на кратера, Джаки го пое и го извади навън.
— Толкова камънаци се събраха тука — каза Джаки. — Как ще разберем кой е метеоритът?
— Повярвай ми, веднага ще разбереш. Той е направен от метал — метеоритно желязо.
— Ами ако е много тежко и не успеем да го вдигнем?
Аби откърти още един камък от дъното, повдигна го и го изхвърли отвън.
— Ще измислим нещо. Във вестника пишеше, че е сто фунта.
— Във вестника пишеше, че
— Колкото по-голям, толкова по-добре. — Аби почисти няколко дребни камъка и изхвърли навън три- четири лопати лепкава кал. Докато работеха, ръмежът се превърна в постоянен дъжд. Дори дъждобранът не успя да я запази и скоро стана вир-вода. Студена кал влизаше в ботушите й и накрая краката й вече жвакаха звучно при всяка стъпка.
— Донеси кофата и въжето от лодката.
Джаки изчезна в мъглата и се върна след пет минути.
Аби завърза въжето към дръжката на кофата и я напълни я кал, която Джаки издърпа и изхвърли, след което спусна кофата обратно за следващото пълнене.
Аби изпъшка, след като изпрати нагоре следващата кофа. Взе лопатата и я заби в калта. Ръбът й удари в камък.
— Това отдолу е твърда скала. — Продължи да сондира. — Метеоритът трябва да е тук долу, някъде сред натрошените камъни.
— Значи колко е голям?
Аби се замисли за миг, пресмятайки на ум. Каква беше относителната плътност на желязото? Седем хиляди и нещо.
— Един стофунтов метеорит — каза тя, — ще бъде около десетина, дванайсет инча в диаметър.
— Само толкова ли?
— Достатъчно е голям. — Аби заби кирката между двете половини на един разцепен камък, раздели ги под жвакащите звуци на калта, и ги изтика нагоре. Беше омазана до ушите с кал, а дъждът се стичаше във врата й, но на нея не й пукаше. Тя беше на път да направи откритието на живота си.
Ранди Уърт зави обратно капака на двигателя и избърса мазните си пръсти. Обърна се на другата страна и освети с фенерчето си двигателния отсек — всичко изглеждаше нормално, нямаше никаква следа от работата му. Той постави люка на мястото му и го притисна добре, след което забърса всички следи от пръстите си.
Прибра инструментите в раницата, закопча я и я метна на рамо. Изправи се и се огледа внимателно, търсейки някоя забравена следа от присъствието му. Всичко беше чисто. Той провери настройките на двигателя, прекъсвачите и часовника, за да се увери дали всичко е така, както го беше намерил.
Измъкна се от рулевата кабина и се ослуша за звуци откъм острова. Дъждът барабанеше по покрива и пляскаше по водата на океана, но въпреки това той можеше да ги чуе как копаят, звънтенето на желязо при удара в камък, развълнуваните гласове. Като че ли щяха да бъдат заети още доста време.
Той отиде на кърмата, развърза лодката си и скочи в нея. Кожата го сърбеше, по скалпа му пъплеха разни работи и нещо странно се случваше с очите му. Спешно имаше нужда от дрога. Беше работил
