възвърне самообладанието си. В гробището беше тихо, здрачаваше се и последните слънчеви лъчи прозираха през върховете на дърветата, изпъстряйки гробището със златнозелени точици. Той постепенно се успокояваше. Никога нямаше да забрави онова, което беше видял — той добре знаеше, че до края на живота си често щеше да си мисли за него.
Освен това имаше нещо, свързано с мината, което беше пропуснал да съобщи на Локууд. Нещо толкова невероятно, толкова фантастично, че не се поддаваше на никакъв анализ. Но последствията от него щяха да бъдат ужасни.
33.
Застанал зад руля на собствената си лодка, Уърт си отвори една бира и се загледа в дъжда, който се стичаше на вадички по прозореца. Момичетата бяха на острова от близо два часа. „Проклетото съкровище сигурно е огромно“ — помисли си той.
Той отново провери револвера си, същия, с който на петнайсет беше обрал бакалията на Харисън, и наведе дулото надолу, балансирайки го в ръката си. Неотдавна беше опитал да го заложи, за да изкара малко пари за дрога, но никой не искаше да го вземе. Казваха, че е пълен боклук. Какво ли разбираха пък те? Предишната вечер се беше представил чудесно и Уърт се усмихна при мисълта за всичките жаби, които двамата с чичо му бяха превърнали в малки розови облачета с тоя пистолет.
Той вдигна дулото и се престори, че се цели в чайката, която се поклащаше във водата зад кърмата. Щеше му се да я гръмне — хубаво облаче пера щеше да вдигне — но не смееше да рискува и да вдига шум.
— Бум-бум — каза той. Чайката отлетя.
Уърт остави пистолета на таблото до четирите кутии с патрони, острия нож, телта, клещите секачи и изолирбанда. Точно той едва ли щеше да му потрябва за нещо, но го беше взел за всеки случай. Извади си още една кутийка с бира и се заслуша. Откъм острова не се чуваше нищо, само плющенето на дъжда и пресекливия крясък на невидима чайка. Започна да усеща първите движения на подкожните буболечки, но не им обърна внимание. Когато настъпеше моментът да дръпне спусъка, в никакъв случай не трябваше да бъде надрусан.
Усети как лодката му леко се помръдна, кърмата се полюляваше под поривите на освежаващия бриз. През последния половин час се бяха появили вълни, предвестници на наближаващата буря. Той погледна часовника си. Пет часа. Ставаше късно. Знаеше, че с настъпването на прилива те нямаше да могат да се приберат от острова до падането на нощта — щяха да са твърде изложени на стихията. Щяха да натоварят съкровището на борда и да се скрият в някой залив на вътрешните острови, най-вероятно щяха да се върнат до Отър, където се бяха покрили след случката на адмиралския остров.
Той чу нещо и се ослуша. Дочу слаби гласове и пляскане на гребла. Връщаха се обратно. Чу как откачат греблата и разтоварват багаж в лодката, чу тупването на въжетата и издрънчаване на лопата. Гласовете им бяха тихи, много тихи. Със засилването на дъжда мъглата беше започнала да изтънява, но въпреки това видимостта не надвишаваше сто ярда.
Уърт набързо прегледа всичко. Беше готов.
Чу как двигателят на „Марея“ заработи на празни обороти, докато вдигнат котва. Сигурно проверяваха радиото и радара, и се чудеха защо не работят. Ако бяха достатъчно умни, щяха да си носят ръчна радиостанция и джипиес за всеки случай, но след като претърси „Марея“, не откри нито едното от двете.
Двигателят на „Марея“ изръмжа и Уърт впери поглед в зелената точка, която се размърда на радара му. Погледна към часовника си и си отбеляза часа. Пет и девет.
Нагласи обхвата на радара на две мили и проследи „Марея“, която се отдалечаваше на запад, към вътрешните острови, точно както беше очаквал. Когато „Марея“ измина една морска миля, Уърт запали собствения си двигател, вдигна котва и ги последва от разстояние. За да се приютят край вътрешните острови, те трябваше да изминат шест мили в открито море, и лодката им плаваше с шест възела. С всяка изминала минута морето ставаше все по-бурно.
След около една миля той забави скоростта. „Марея“ беше спряла. Той бързо изключи двигателя си и остана на дрейф, ослушвайки се. Нищо. Двигателят на „Марея“ определено не работеше: лодката стоеше неподвижна във водата, обгърната от мъгла, на седем мили от брега, без никакви комуникации.
Той запали своя двигател и даде газ към „Марея“. Изображението й се появи на радара, като се приближаваше все повече, половин миля, четвърт миля, триста ярда…
На сто ярда той осъществи визуален контакт, „Марея“ изплува от мъглата. Едното от момичетата бърникаше из радиото, другото беше отворило капака на двигателя и надничаше вътре, светейки си с фенерчето. И двете вдигнаха глави и се обърнаха към него.
„Здрасти, кучки.“
Когато стигна на двайсет фута от „Марея“, той обърна лодката си на деветдесет градуса дясно на борд, изключи двигателя, завъртя внезапно кормилото и лодката рязко спря. Сред това сграбчи револвера с две ръце, прицели се в двете момичета и започна да стреля.
34.
Марк Корсо затръшна и заключи вратата на апартамента си, остави кутията на кухненската маса и трескаво започна да пребърква шкафчето под умивалника в търсене на отвертка. Бебето отново плачеше, климатикът продължаваше да бръмчи и сирените виеха по улицата, но Корсо не им обръщаше никакво внимание, защото се беше съсредоточил върху работата си. Той пъхна отвертката в задния си джоб, вдигна кухненския стол и го премести в средата на стаята, качи се върху него и разви аплика на тавана. Свали го, бръкна в разкрилата се дупка и извади твърдия диск.
Само след минута дискът беше монтиран и компютърът му работеше. С трескава решимост той написа паролата, обърквайки я два пъти поред, преди да успее да се успокои. Бързо провери точното време, за което Деймос правеше една пълна обиколка — което се оказа точно 30.4 часа, сравнено с 24.7 часовото марсианско денонощие. След това отвори данните от гама-излъчването и провери цикличността: 30.4 часа.
Беше прекарал стотици часове в преглеждане на снимки с висока резолюция от повърхността на Марс, в търсене на нещо различно, нещо странно, нещо, което може да се окаже източник на гама-излъчване. Но орбиталният спътник беше направил снимки на четиристотин хиляди квадратни километра от марсианската повърхност с най-висока резолюция, и преглеждането им беше като да търси игла в купа сено в поле, пълно с купи сено. Деймос беше различен. Деймос беше мъничък — скала с формата на картоф и размери петнайсет на дванайсет километра. Каквото и да генерираше гама-лъчи на Деймос, той щеше лесно да го открие.
Със затаен дъх той прегледа папките и файловете върху 160 терабайтовия диск и откри една не много голяма, озаглавена „ДЕЙМОС“. Веднага се сети, че три или четири месеца по-рано орбиталният спътник беше преминал близо до Деймос, беше го сондирал с георадара и беше направил снимки с изключително висока резолюция. Това бяха първите му снимки след онези, направени от „Викинг I“ през 1977 г.
Отвори папката и видя, че вътре има само трийсет снимки във видимия спектър и дванайсет радарни изображения на Деймос.
Той отвори първата снимка, уголеми я, наложи координатната мрежа върху нея и огледа всяко едно квадратче поотделно, търсейки нещо, което да изглежда странно. Деймос имаше доста гладка, безинтересна повърхност, покрита с дебел слой прах, който не се беше пръснал из космоса само благодарение на немощното привличане на луната. Имаше пет-шест кратера, от които само два имаха имена, Суифт и Волтер.
Опитвайки се да действа по-бавно, по-методично, той огледа всяко квадратче в мрежата. Резолюцията беше достатъчна, за да показва отделните камъни на повърхността, някои от които бяха три фута в диаметър.
След като завърши с първата фотография, той премина на друга, после на следващата. Мина един час, после два и най-накрая Корсо приключи. Не беше намерил нищо: само няколко големи, дълбоки кратера,
