Мъглата беше толкова гъста, че Аби едва виждаше носа на лодката си.
— По дяволите, Аби, ти май наистина мислиш, че ще намерим метеорита?
Аби сви рамене.
— Когато се съмняваш в нещо — каза Джаки, — пушни си някой джойнт за прочистване на мислите.
— Не, благодаря.
Джаки започна да си свива цигара.
— Чака ни работа — каза сприхаво Аби. — Не можеш ли да изчакаш малко?
— Джаки не се ли забавлява, от работа ще почне да затъпява.
Аби въздъхна, а Джаки започна да щрака със запалката, която отказваше да работи във влажния въздух.
— Слизам долу.
Намираха се на около половин миля от острова. Аби намали скоростта, поглеждайки непрекъснато към картата и дълбокомера. Около острова имаше безброй рифове и опасни подводни скали и тъй като скоро щеше да настъпи отлива, Аби не искаше да рискува и да се приближава твърде много. След малко спря двигателя.
— Джаки, пусни котвата.
Джаки излезе на палубата с цигара в ръка и се огледа.
— Гъстомъглец, както обичаше да казва дядо ми. — Тя остави цигарата върху кутията с трева, отиде до носа и извади застопоряващия клин. — Готова ли си?
— Пускай.
Джаки пусна котвата през борда и разви веригата й докрай. Аби завъртя лодката и я заклещи. Приятелката й се върна.
— А островът къде е?
— На около двеста ярда в южна посока. Не посмях да се приближа повече.
— Двеста ярда? Отказвам да греба.
— Аз ще греба.
Аби хвърли в надуваемата лодка една кирка, лопата, кофа, намотано въже, раничка със сандвичи и кола, както и обичайните кибрит, фенерчета и манерка с вода.
— За какво са ти кирката и лопатата? — попита Джаки.
— Защото метеоритът трябва да е тук. — Опита се да прозвучи убедително, но самата тя изпитваше съмнения. Кого заблуждаваше? Такъв беше целият й живот — поредица от тъпи идеи.
Аби скочи в лодката и заклини греблата, докато Джаки се настаняваше на кърмата.
— Ти дръж компаса и ни насочвай — каза Аби.
Джаки развърза лодката и Аби започна да гребе. „Марея“ се изгуби в мъглата. Скоро подминаха една скала, стърчаща над водата като черен зъб и обрасла с водорасли. След нея подминаха още една и още една. Не подухваше никакъв вятър. Аби усещаше как косата й натежава от мократа мъгла, как влагата потича по лицето й и попива в дрехите.
— Сега вече разбирам защо не искаше да докараш лодката дотук — каза Джаки, оглеждайки скалите, които изникваха от мъглата. Някои от тях достигаха до шест фута височина и се издигаха над водата почти като човешки фигури. — Страшничко.
Аби гребеше.
— Ние може би сме първите хора, които някога са стъпвали на остров Шарк — каза Джаки. — Трябва да забием знамето си.
Аби мълчаливо продължаваше да гребе. Усещаше как сърцето й се свива. Това беше краят. Нямаше да намерят никакъв метеорит.
— Хей, Аби, съжалявам, че се заядох с теб на лодката. Дори и да не намерим метеорита, това си беше интересно приключение.
Аби поклати глава.
— Не спирам да мисля за онова, което каза, че съм прецакала живота си, като напуснах колежа. Баща ми толкова години спестяваше пари, за да ме прати да уча. И ето ме сега, на двайсет и една години, живея с нашите и работя като сервитьорка в Дамарискота. Неудачница.
— Стига, Аби.
— Дължа осем хиляди долара, които
— Осем хиляди? Леле. Не знаех.
— Баща ми става в 3:30 сутринта, за да заложи капаните, работи като куче. Отгледа ме сам-самичък, след като мама умря. И ето, виж ме, крада му лодката. Защо съм такава ужасна дъщеря?
— От родителите се очаква да се скъсват от работа заради децата си. Това им е задачата. — Джаки се опита да се засмее. — Опа, стигнахме.
Аби погледна през рамо. Зад нея се издигаше тъмната сянка на острова. Нямаше никакъв бряг, само обрасли във водорасли враждебни и тъмни скали.
— Бъди готова да се намокриш — каза Аби.
Лодката се блъсна в най-близката скала, Аби направи няколко маневри, слезе и я завърза. Джаки й хвърли кирката, лопатата и раницата и също скочи на скалата. Двете издърпаха лодката на сухо и се огледаха.
Край тях се ширеше пустош. Масивна купчина от натрошени гранитни скали, покрити с начупени дървета, накъсани мрежи, натрошени шамандури и протрити въжета. Камъните бяха побелели от курешките на чайките, а над главите им се виеха невидими птици, които крещяха гневно.
Аби метна раницата на гръб. Те прекосиха полето от плавеи, изкачиха се по хлъзгавите скали и най- накрая се озоваха в началото на обрасла с режещ кладиум поляна. Островът преминаваше под ъгъл във висока скала, увенчана с гигантски гранитен клин като долмен, останал след разтопяването на глетчерите. Тревата отстъпи пред ниски храсталаци. Те стигнаха до гранитната плоча, заобиколиха я и продължаваха до стръмния край на острова.
Аби подмина плочата, спря се и се втренчи невярващо.
— Боже Господи!
Пред нея се ширеше наскоро образуван кратер с ширина пет фута.
28.
Форд тръгна по пътеката след войниците и се озова в миньорския лагер, потънал в прах и хаос; войниците тичаха на всички страни, миньорите се суетяха насам-натам, объркани и уплашени, неспособни да разберат какво става. Останалите, сред които цели семейства, бягаха, подскачаха или куцукаха към горите, носейки или подкрепяйки болните и ранени роднини.
Той се огледа за Кхон и най-накрая забеляза познатата закръглена фигура да се появява тичайки откъм гората, с раница на гръб. Стигна до Форд запъхтян и с обляно в пот лице.
— Господин Мандрейк! Привет!
— Добра работа, Кхон. — Форд отвори раницата и измъкна отвътре един радиационен дозиметър. Включи го и погледна към скалата. — Четирийсет милирема на час. Не е зле.
Кхон забеляза кървавите петна по ризата на Форд.
— Какво ти направиха?
— Малко закъсня с фойерверките, приятелю. Почти фатално.
— Имах малко проблеми при отмъкването на динамита от бараката. Едва успях да стигна до най-близкия хълм.
— Как се оправи с войника, който дойде да провери?
— Досетих се, че могат да изпратят. Разделих заряда и заложих половината в един замаскиран капан. Горкото момче.
— Хитро. — Форд извади един цифров фотоапарат и един джипиес от раницата. Подхвърли го на Кхон. — Ти засечи координатите. Аз ще направя снимки.
— Дадено, шефе.
