във ФБР и с кариерата му ще бъде свършено.
— О, Господи! И какво?
— Задникът не ми повярва за извънземната машина. Каза, че съм патологичен лъжец. Дори не ми повярва, че имам диск със секретни данни у мен. Затова му пратих имейл с частица от изображение с висока резолюция, за да му го докажа. Не снимка на машината, разбира се, защото той ще я открие използвайки базата данни. Но му изпратих кадър със свръхвисока резолюция от друга снимка. Копелето веднага ми се обади.
— Ти си полудял.
— Залозите в тази игра са много високи.
— И?
— Резултатът не беше такъв, какъвто очаквах. Каза ми, че няма да си мръдне пръста за мен. И сега аз нищо не мога да му направя. Защото ако изпратя твърдия диск анонимно на ФБР и те го сгащят, веднага ще ме изпее. „Ако падна, ще повлека и тебе“, каза ми той. Намираме се в безизходно положение.
Последва дълго мълчание.
— Да знаеш, че той е прав.
— Вече съм наясно с това. Гаднярът направо ме матира.
— И сега какво?
— Играта не е съвсем загубена. Обмислям да отнеса твърдия диск в „Таймс“. Кълна се в Бога, че ще получа признание за откритието си, дори това да е последното нещо, което ще направя през живота си. — Той се поколеба. — Трябва да споделя с някого. Искам да знам какво мислиш ти. Аз прекарах толкова време в размисли, че имам усещането, че всеки момент ще се взривя.
Известно време в слушалката се чуваше само пропукване и слаба музика.
— Засега недей да правиш нищо — каза Ланг. — Според мен отиването в „Таймс“ не е много добра идея. Дай ми няколко дни да го обмисля, става ли? Просто изчакай и не прави нищо.
— Побързай. Отчаян съм.
45.
Докато вечеряха, Аби не каза нищо на баща си, защото не знаеше как да му поднесе новините. Сега, в шест часа сутринта, докато смъкваше куфара си надолу по стълбите, тя все още нямаше и най-малката представа как да му ги съобщи.
Намери го да седи на масата в кухнята и да пие кафе, четейки статия в портландския вестник „Прес Хералд“. Тя беше поразена от изморения му вид. Светло кестенявата му коса висеше на провиснали кичури върху челото, не се беше бръснал отдавна и седеше прегърбен, с отпуснати рамене. Той не беше много висок, но винаги беше имал изправена стойка, здраво и мускулесто тяло. Сега изглеждаше съсипан. Откакто беше потопила лодката и му беше отнела прехраната, той беше спрял да й натяква за колежа и бъдещето, и да се оплаква за това колко пари бил похарчил. Сякаш се беше отказал от нея — и от собствения си живот.
Дори нарочно да го правеше, не би успял да я накара да се почувства по-зле. Може би това, което беше направила, щеше да промени всичко.
Тя подпря куфара до касата на вратата и той я погледна изненадано.
— Какво е това? Отиваш ли някъде?
Тя се опита да се усмихне весело.
— Имам нова работа.
Той повдигна изненадано вежди.
— Седни тук, налей си чаша кафе и ми разкажи всичко.
Слънцето надничаше през прозореца и тя можеше да види синия цвят на морето, пристанището, осеяно с рибарски лодки, а през отсрещния прозорец — голямата поляна зад къщата, обрасла с тучна, зелена трева. Оставаше половин час преди да пристигне колата. Тя извади една чаша от шкафа, наля си кафе, сипа си обичайните четири лъжици захар и си доля сметана. Разбърка го и седна.
— Няма ли да сервираш вече?
— Не. Намерих си истинска работа.
— В магазина на Райли? Видях, че са пуснали обява за работници през летния сезон.
— Отивам във Вашингтон.
— Вашингтон? Столицата ли?
— За седмица-две, а след това може и да се върна. Работата ми включва доста пътуване.
Баща й се наведе напред с несигурно изражение на лицето.
— Пътуване? Какво ще правиш, за бога?
Тя преглътна.
— Ще работя за един планетарен геолог. Ще му бъда асистентка.
Баща й я погледна с присвити очи.
— Че какво разбираш ти от геология?
— Не е просто геология, а
— Но, Аби, това е страхотно. Нали нямаш нищо против да попитам каква е заплатата?
— Отлична. Всъщност дори има и премиални при подписване на договора…
— Какво има?
— Премиални. Нали знаеш, когато започваш нова работа, понякога получаваш бонус за това, че си нает.
Очите му се присвиха още повече.
— Това е само за висококвалифицирани хора. Ти каква квалификация имаш?
Аби мразеше да лъже.
— Изкарах курсове по астрономия и физика в Принстън.
Той я погледна изпитателно.
— Сигурна ли си, че това е законно?
— Разбира се! Виж, след петнайсет минути ще дойде да ме вземе кола, така че трябва да се сбогуваме. Но първо искам да ти кажа нещо…
— Кола? За теб?
— Точно така. Превоз. До летището. Ще летя за Вашингтон.
— Искам да се видя с работодателя ти. Искам да говоря с него.
— Татко, вече съм голямо момиче. Мога и сама да се грижа за себе си. — Тя преглътна и погледна през прозореца.
Баща й се намръщи и остави чашата си на масата.
— Искам да се видя с него.
— Ще го видиш, обещавам. — Тя посочи нещо през прозореца. — Погледни към пристанището.
— Какво? — Лицето на баща й беше почервеняло от тревога.
„Сега или никога“, помисли си Аби.
— Хей, погледни към твоето място на дока!
Той се обърна и погледна през прозореца, след което раздразнено блъсна стола си назад.
— Ах, по дяволите, някакъв досадник си връзва лодката на моето място!
— Тия ужасни летовници — каза Аби. Това беше познат рефрен; всяко лято туристите заемаха местата на местните рибари.
— Щом идват от Масачузетс, си мислят, че притежават пристанището.
— По-добре запиши името на лодката и се оплачи на началника на пристанището.
— Така и ще направя. — Той бръкна в кошничката с вестници и измъкна бинокъла си. Залепи го за очите си и погледна. — Какво, по дяволите…?
— Как се казва лодката?
