Форд се замисли за миг.
— В момента картографират Марс. В Лабораторията за реактивно движение в Пасадена, Калифорния. Трябва да отидем там, да се поослушаме, да разберем, дали не са попадали на нещо необичайно.
Аби вдигна глава и го погледна.
— Знаеш ли, Уайман, има едно нещо, което не разбирам. Защо се занимаваш с това? Каква полза имаш от него? Никой не ти плаща, нали?
— Силно съм загрижен, разтревожен съм от това. Не знам защо, но вътрешната ми аларма бясно дрънчи и не мога да се успокоя, докато не го разреша.
— И за какво по-точно си загрижен?
— Дали е мини черна дупка, метеор, или билярдна топка на дявола, щом е могла да прониже Земята, значи планетата ни току-що е била целуната от смъртта. Предизвестие за пълно унищожение. Ами ако там, откъдето е дошло, има още изненади?
47.
Хари Бър чакаше на паркинга на един скъп мол в Кънектикът, облегнат на бронята на жълтия си фолксваген бийтъл, и пушеше цигара „Американ спирит“. Съобщението беше пристигнало предишната нощ,
Той замислено потърка цигарата между палеца и показалеца си, усещайки мекотата на филтъра и наблюдаваше как пушекът се вие над блещукащото огънче. Грозен навик, вреден за здравето, непривлекателен, работнически. Професорите не пушат или пушат лула. Той хвърли фаса върху бетонния под на паркинга и го размаза с десетина завъртания на тока на обувката си, докато не го направи на сол. Ще ги откаже, но не точно сега.
Подминаха го няколко коли, преди поредната да намали и да се приближи към него. Беше грозна американска кола, последен модел форд „Краун Виктория“, черна, естествено. Той обожаваше своя фолксваген, който бе възможно най-подходящата кола за работата му. Никой не очакваше от наемен убиец да пристигне с фолксваген бийтъл. Или да е облечен в сако от туид с кожени кръпки на лактите, памучни панталони и раирани чорапи.
Докато наблюдаваше как черната кола постепенно намалява, Бър нито знаеше, нито искаше да разбере кой го наема, но беше почти сигурен, че е свързан с правителството. Напоследък беше получил доста подобни задачи.
Колата спря и затъмненият прозорец — затъмнен прозорец! — се смъкна надолу. Показа се същият азиатец, с когото си беше имал работа и преди, облечен със същия син костюм и слънчеви очила. Въпреки това той отново премина през задължителната шарада с паролата.
— Ще освобождавате ли мястото? — попита той.
— Чак след шест минути.
Направо обожаваха тия игрички. В отговор една ръка му подаде дебел кафяв плик през прозореца. Бър го взе, отвори го, прелисти с палец банкнотите и го хвърли на предната седалка в колата си.
— Интересува ни най-вече твърдия диск — каза мъжът. — Ако ни го донесете непокътнат, бонусът нараства на двеста хиляди долара. Ясно ли е?
— Ясно. — Бър се усмихна безизразно и махна с ръка на колата да се маха. Фордът потегли рязко със свирещи гуми. „Супер — помисли си той, — дай да привлечем вниманието на всички наоколо“.
Той влезе обратно в колата си и отвори плика, като изсипа съдържанието в скута си: кратко описание на задачата му, снимки и пари. Много пари. И още много щяха да дойдат. Задачата беше добра, отлична даже.
Той пъхна парите в жабката, разгледа снимките и прочете писмото. Подсвирна с уста. Щеше да е адски лесно. Да вземе твърдия диск и да убие учения. На тоя твърд диск сигурно имаше нещо доста апетитно.
Той измъкна лъскавата фотография на твърдия диск от купчината снимки и я разгледа. После я пъхна обратно, прегледа и останалите и отново прочете писмото. Вечерта щеше да ги проучи по-добре, да обмисли нещата. Щеше да нанесе удара следващия ден. Вече почти не можеше да си представи работата без Гугъл ърт, Мапкуест, Фейсбук, Ю Тюб, щеше да прегледа „жълтите страници“ и всички останали информационни инструменти на интернет. За половин час щеше да се сдобие с всичко, за което преди щеше да е необходима цяла седмица проучвания.
Хари Бър остави всичко настрана и се потопи в размишления за личностната си реализация. Беше много добър, и то не само защото беше образован и можеше да изрецитира всички латински склонения. Беше добър, защото не обичаше да убива — не го правеше от страст, нужда, или принуда. Беше добър, защото имаше усет за жертвите си. Знаейки, че са реални хора, с лекота се поставяше на тяхно място, поглеждаше към света през техните очи. Така беше много по-лесно да ги убие.
И най-вече Хари Бър беше ефективен. Преди години, когато все още беше онзи нахален, изключен от училище смотаняк от Гринуич на име Горди Хил, баща му го учеше на ефективност. В главата му имаше цял склад с пословици, които сипеше наляво и надясно: лозето не ще молитва, а мотика; ако имаш много пари, никой не се интересува как си ги спечелил; целта оправдава средствата. „Никога не питат победителя дали казва истината“ каза баща му, когато излезе от кухнята, след като беше застрелял майка му. И никога повече не го видя. Няколко години по-късно Хари разбра, че баща му е цитирал Хитлер. Което сега му се струваше голям майтап.
Хари Бър се усмихна. Той беше „увреден“ или поне така беше подведен да вярва от цялата върволица училищни психолози, социални работници, съветници и всякакви други професионалисти, които го анализираха срещу сто долара на час, след убийството на майка му. Защо тогава да не направи кариера от увреждането си? Той измъкна един смачкан пакет цигари от джоба на ризата си. Измъкна последната отвътре, запали я и отново прибра пакета в джоба си. Какво беше казал свети Августин? „Възнагради ме с целомъдрие, Господи, ама малко по-нататък“. Някой ден щеше да се откаже, но не точно сега.
48.
Аби стоеше зад Форд, когато той почука по вратата на кабинета на доктор Чарлз Чодри, директор на марсианската мисия. Чувстваше се ужасно неудобно в новия костюм, който Форд я беше накарал да облече, особено във връхлетяната от юнски жеги Калифорния.
Директорът се изправи и излезе пред бюрото си с протегната ръка.
— Моята асистентка, Аби Строу.
Аби стисна хладната му длан. Чодри беше хубав мъж със слабо, изсечено лице, тъмнокафяви очи, пружинираща походка, атлетичен, представителен. Косата му беше вързана на конска опашка, което изглежда беше характерно за всички калифорнийци, които достигнеха определена възраст.
— Моля, влезте — каза мъжът с музикален тенор.
Форд се отпусна в единия стол пред бюрото му, Аби го последва. Тя се опитваше да скрие нервността си. Част от нея изпитваше трепетно вълнение от цялата тая авантюра, в която се бяха впуснали, от лъжата, с която бяха успели да получат достъп. Доброто момиче в нея въобще не го харесваше. Ако ги разкриеха, това никак нямаше да изглежда добре в досието й. Този тип Форд, който изглеждаше толкова свит и консервативен, всъщност се оказа разрушителна личност. Това й харесваше.
Кабинетът беше доста просторен и оскъдно обзаведен, прозорците му гледаха към сиво-кафявите хълмове, които се издигаха зад огромния паркинг. За удобната, научна атмосфера допринасяха двете стени, покрити с книги. Всичко беше идеално чисто и подредено.
— Да видим сега — каза Чодри и скръсти ръце. — Значи вие възнамерявате да пишете книга за нашата мисия на Марс.
— Точно така — отвърна Форд. — Дебела книга с красиви фотографии. Казаха ми, че вие сте човекът, който отговаря за картографирането и фотографирането на повърхността.
Чодри кимна утвърдително.
Форд започна ентусиазирано да описва книгата с подробности, за художественото й оформление, съдържанието и разбира се, красивите снимки, които ще включва. Аби се изуми от трансформацията на
