обикновено сухото му и хладнокръвно поведение в кипящ ентусиазъм. Чодри слушаше учтиво, опънал ръце върху бюрото си.
Форд завършваше тирадата си:
— Разбрах, че тъй като това е проект на НАСА, снимките са качени на обществен сървър. Бих искал достъп до всички изображения с възможно най-висока резолюция.
Чодри се наведе напред.
— Прав сте, че снимките са качени на обществен сървър, но не са с висока резолюция.
— Възнамеряваме да направим някои от страниците големи и сгънати на четири, затова ни трябват снимки с най-висока резолюция.
Директорът се облегна назад.
— Боя се, че тези снимки са строго секретни. Но не се притеснявайте, ще ви осигурим всички снимки, от които се нуждаете, с резолюция, която ще бъде повече от достатъчна за книгата ви.
— Защо са строго секретни?
— Стандартна оперативна процедура. Технологията, която се използва за заснемането им, е строго секретна и ние не искаме враговете ни да разберат всъщност колко е добра.
— И колко висока е високата резолюция?
— Пак ще повторя, че не мога да говоря с конкретни числа. Общо взето от орбита бихме могли да видим на Земята предмети с размер от петдесет сантиметра. А с помощта на нашия радар SHARAD можем да проникнем до сто метра под повърхността.
Форд подсвирна.
— Да сте видели нещо необичайно?
Чодри се усмихна, разкривайки блестящо белите си зъби.
— Почти всичко, което виждаме, е необичайно. Ние сме като Колумб, който за пръв път стъпва в Америка.
— Нещо… не съвсем естествено?
Усмивката угасна.
— Какво имате предвид с това? — попита студено Чодри.
— Да речем, че на повърхността се забележи нещо не съвсем естествено — като извънземен космически кораб, например. — Форд се захили. — Как ще постъпите тогава?
Усмивката на Чодри съвсем се изгуби.
— Господин Форд, моля ви, дори не смейте да се шегувате с това. Тук сме виждали много — и имам предвид наистина
— Да — отвърна Форд, — шегувам се.
Аби се обади:
— Но вие сте прав, доктор Чодри. Някъде четох, че почти четирийсет процента от американците вярват в съществуването на разумен живот някъде във вселената. Представете си, колко са тъпи!
Чодри се размърда неловко в стола си.
— Е, доктор Чодри — каза бързо Форд, стрелвайки Аби с поглед, — благодаря ви, много ни помогнахте.
Чодри се надигна от стола с очевидно облекчение.
— Господин Форд, с удоволствие ще ви съдействаме за книгата ви. Всички снимки са на разположение на уебстраницата ни. Просто си изберете онези, които ви харесват и от нашия пресцентър ще ви изпратят ДВД с възможно най-високата
— Това си беше чиста загуба на време — каза Аби, докато вървяха по дългия коридор.
Форд потърка брадичката си и се огледа, след което рязко сви зад ъгъла и тръгна по друг коридор.
— Ей, Айнщайн — каза Аби. — Сбърка пътя.
По лицето на Форд се разля усмивка.
— Проклятие. Това място е толкова голямо и объркващо. Толкова е лесно да се изгуби човек. — Той продължи да върви, зави зад следващия ъгъл и тръгна по друг коридор.
Аби се опитваше да не изостава.
— Просто върви след мен — каза Форд. Зави отново и Аби осъзна, че той всъщност познава много добре плана на сградата. Двамата стигнаха до вратата на един кабинет, която беше затворена. Форд почука и отвътре се чу едно раздразнено „влез“.
Форд отвори вратата и влезе. Аби видя един огромен мъж с неприятно рибешко лице, който носеше риза с къси ръкави. В стаята беше горещо и миришеше на пот.
— Господин Уинстън Дирквайлер? — изрече отсечено Форд.
— Да?
— Аз съм от Управлението — каза Форд, кимвайки към Аби. — Моята асистентка.
Дирквайлер я погледна, след което погледът му се върна на Форд.
— Управление ли? Кое управление?
— Преди около месец — продължи Форд, сякаш въобще не беше чул въпроса му — един от вашите учени беше убит.
Аби се изненада. Това беше ново за нея. Форд явно имаше доста козове.
— Точно така — отвърна Дирквайлер, — но доколкото разбрах, случаят е приключен.
Форд се обърна към Аби.
— Госпожице Строу, бихте ли затворили вратата, ако обичате?
— Да, сър. — Аби затвори вратата и дори заключи, за по-сигурно.
— Случаят може и да е приключен, но пропуските в сигурността все още се разследват.
Дирквайлер кимна.
— Пропуск в сигурността? Ъ-ъ… Не съм сигурен, че разбирам.
— Нека просто спомена, че доктор Фрийман е бил непредпазлив.
— Не съм изненадан.
— Радвам се, че разбирате проблема, доктор Дирквайлер.
— Благодаря ви.
Форд се усмихна.
— Казаха ми, че мога да разчитам на вашата помощ. Бих искал да получа списък със сътрудниците във вашия отдел.
Дирквайлер се поколеба.
— Като говорим за сигурността, искам… искам да видя вашата идентификация или някакъв документ.
— Естествено! Моля да ме извините. — Форд измъкна доста износена значка, върху която Аби видя синия, белия и златния цвят на ЦРУ.
— О, това управление — каза Дирквайлер.
Значката бързо изчезна в джоба на Форд.
— Искам това да си остане между нас, ясно ли е?
— Кристално. — Дирквайлер се зарови в папките си и извади лист хартия, който подаде на Форд. — Това е списъкът на хората в отдела ми — имена, титли, информация за връзка.
— И бившите служители?
Дирквайлер се намръщи и провери в друга папка.
— Ето ви списъка от последните четири месеца. Ако искате по-старите, препоръчвам ви директно да се обърнете към личен състав.
След пет минути двамата вече бяха извън сградата и вървяха по огромния паркинг. В колата им под наем беше адска жега, седалките пареха като нажежени тигани. Аби никога не беше идвала в Южна Калифорния, и се надяваше никога повече да не се връща. Как въобще издържаха хората тук?
