— Това да не е някаква шега?
Аби не можеше да се сдържа повече.
— Татко, това е „Марея II“. Трийсет и шестфутова яхта, двигател волво с двеста и петнайсет конски сили, електрическа лебедка, резервоари, напълно оборудвана. Построена е през 2002 година от „РП Боутуъркс“. Готова за риболов. Не е нова, но разполагах само със сто бона.
Бинокълът се разтрепери.
— Какво… по дяволите?
От улицата се чу клаксон.
— Оп, ето го и моя превоз.
— Не мога да си позволя вноските…
— Няма никакви вноски. Купих ти я с моите премиални. Всички документи са на борда. Трябва да тръгвам.
— Аби… чакай сега,
— Взела съм си телефона, ще ти се обадя по пътя.
Тя изхвърча от къщата, хвърли куфара си на задната седалка на черния джип и скочи до него. Баща й излезе на врата, все още силно объркан. Тя му махна с ръка, докато колата се отдалечаваше по алеята, водеща към пътя.
46.
Когато Форд влезе в стъкленото фоайе на хотел „Уотъргейт“, помощник-управителят, който сигурно го дебнеше отнякъде, се появи бързешком с притиснати пред гърдите си ръце. Той беше дребен мъж, облечен с черен костюм, с раболепно изражение на лицето.
— Господин Форд?
— Да?
— Моля да ме извините, че ви безпокоя, но става въпрос за момичето от стаята, която наехте.
Форд усети нотка на неодобрение в разтревожения глас на мъжа. Може би беше грешка да й взема стая в „Уотъргейт“. Във Вашингтон беше пълно с тихи и евтини хотели. Той повдигна вежди.
— Какъв е проблемът?
— Тя не е напускала стаята си от два дни, не пуска персонала да почисти или да зареди минибара, обажда се за рум сървис в невъзможни часове през нощта и не вдига телефона в стаята. — Той буквално чупеше ръце. — А, и преди малко получихме оплаквания от шум.
— Шум?
— Викове. Писъци. Звуци като от… празненство.
Форд се опита да запази сериозна физиономия.
— Ще се погрижа за това.
— Притесняваме се. Наскоро ремонтирахме хотела. Гостите са отговорни за всички нанесени повреди в стаите… — Неодобрителният глас замлъкна.
Форд бръкна в джоба си и пъхна една двайсетачка в ръката на мъжа.
— Повярвайте ми, всичко ще бъде наред.
Мъжът погледна презрително банкнотата, докато я прибираше в джоба си, и се изтегли назад в офиса си. Форд тръгна към асансьора, отчитайки, че това се превръща в най-скъпото предложение, което беше правил някога.
Той почука и Аби отвори вратата. В стаята беше бъркотия, край вратата бяха натрупани мръсни чинии, кутии от пица и китайска храна, и от тях се носеше миризмата на застояло. Кофата за боклук беше препълнена от кутийки диетична кола, навсякъде по пода бяха разхвърляни хартии, а леглото беше опустошено.
Тя го видя как се оглежда.
— Какво?
— В големи хотели като този имат старомодния обичай да изпращат камериерки всеки ден. Да си чувала за това?
— Не мога да се концентрирам, когато някой чисти около мен.
— Каза, че няма да отнеме повече от час.
— Значи към сбъркала.
— Ти? Да сбъркаш?
— По-добре седни и виж какво открих.
Той се вгледа в нея; тя изглеждаше изтощена, косата й беше разчорлена и сплъстена, очите кървясали, дрехите — ужасно измачкани. Но на лицето й беше изписан тотален триумф.
— Да не би да ми казваш, че си решила проблема?
— В тоалетната ли се пикае?
Той примигна.
— Трябва да публикуваш речник с тия твои изрази.
Тя се пресегна към минибара и измъкна една кутийка с диетична кола.
— Искаш ли една?
Той сви рамене.
— Не, благодаря.
Тя се настани в стола пред компютъра, а той си придърпа друг до нея.
— Проблемът се оказа малко по-труден, отколкото очаквах. — Тя отпи от колата и се протегна. — Всеки един обект в Слънчевата система се движи по някаква крива — елипса или хипербола. Хиперболична орбита означава, че идва извън Слънчевата система и после се връща обратно — като се движи с по-голяма скорост. Но нашият обект X се е движил по елиптична орбита.
— Обект X?
— Нали трябва да го наричаме по някакъв начин.
Форд се наведе напред.
— Значи според теб произходът му е от Слънчевата система?
— Точно така. Имам входящия ъгъл и снимка на Обект X, който пада към земята. Онова, което не знаех, е скоростта му. Оказа се, че в Университета Мейн в Ороно имат станция за проследяване на метеороидите. Те нямаха снимка на X, но имаха акустичната му сигнатура на касета — звуковия взрив — и успяхме да изчислим точната му скорост: 20.9 километра в секунда. Много по-бавен от стоте хиляди мили в час, както бяха писали по вестниците.
Форд кимна.
— Дотук те разбрах.
— Значи се е намирал в елиптична орбита. Апогеят му, най-далечната точка от слънцето, е мястото, откъдето най-вероятно е започнало пътешествието му.
— Разбирам.
Тя натисна няколко клавиша и на екрана се появи схема на слънчевата система. Тя вкара някаква команда и върху нея се появи елипса.
— Това е орбитата на Обект X. Моля те, забележи: апогеят съвпада с орбитата на Марс. И ето я изненадата: ако екстраполираш в обратна посока, ще откриеш, че самият Марс се е намирал в същата точка от орбитата си, когато X е започнал пътя си към Земята.
Тя се облегна назад.
— Обект X — каза тя, — е дошъл от Марс.
В хотелската стая настъпи пълна тишина. Форд гледаше екрана. Това му се струваше невероятно.
— Сигурна ли си?
— Проверих го три пъти.
Форд потърка брадичката си и се облегна назад.
— Явно трябва да отидем там, където знаят повече неща за Марс.
— И къде е това?
