секретна информация. Новината излезе на първа страница в „Ню Йорк Таймс“, директорът беше изгонен, а десетки учени — уволнени. Беше същинска касапница.
Той седна на стола, подпря глава в ръцете си и зарови пръсти в косата си. Как беше успял Фрийман да го изнесе? Тези дискове се прибираха в пликове и се запечатваха, след което се заключваха в сейф. Бяха шифровани до дупка и свързани с алармена система. Всяко тяхно използване се отбелязваше в личното досие на потребителя. Ако дискът бъдеше преместен на по-голямо от определеното разстояние от сървъра, алармата се включваше.
Фрийман беше успял по някакъв начин да преодолее всичко това.
Корсо разтърка очите си с длани и се опита да се успокои. Ако съобщи за това в лабораторията, щеше да избухне скандал, който ще злепостави цялата мисия на Марс и ще дамгоса всички — особено него. Двамата с Фрийман се познаваха отдавна. Фрийман го беше довел, беше го покровителствал, Корсо беше известен като негово протеже. Беше се опитал да помогне на Фрийман по време на пропадането му през последните месеци. А той му беше изпратил твърд диск, за Бога!
Разбира се, че трябваше да постъпи правилно и да докладва за това. Нямаше друг избор. Трябваше.
Или пък не? Правилно ли трябваше да постъпи, или умно?
Той започна да разбира защо Фрийман му е пратил пакета по пощата, а не по друг начин. Така ставаше непроследим. Не трябваше да се подписва никъде и нямаше никакви товарителници.
Най-мъдрото решение би било да унищожи диска и да се престори, че никога не го е получавал. Все някога щяха да разберат, че дискът е изчезнал, и че Фрийман го е взел, но той беше мъртъв и това щеше да сложи край на всичко. Никога нямаше да проследят диска до него.
Корсо започваше да се успокоява. Това не беше непреодолим проблем. Щеше да постъпи умно, да унищожи диска, да се престори, че никога не го е получавал. На следващия ден ще отиде в планината, ще се поразходи, ще го разбие на парчета, които ще изгори, ще натроши на пепел и ще зарови някъде.
Внезапно го заля облекчение. Това беше правилният начин за решаване на проблема.
Той се изправи, отиде в кухнята, взе си бира от хладилника, отвори я и се върна в хола. Втренчи се в диска, който лежеше на масата. Фрийман беше раздразнителен, малко ненормален, но с брилянтен ум. Какво ли беше това важно нещо, това гама-излъчване? Корсо усети как у него се заражда любопитство.
Преди да се отърве от диска, можеше да хвърли един поглед върху съдържанието му — да види за какво, по дяволите, говори Фрийман.
6.
Хванала руля, Аби насочи рибарската лодка покрай плаващия док, хвърли фенера и леко я приближи. „Видя ли това, татко — помисли си тя, — справям се идеално с управлението на лодката ти“. Баща й беше заминал за Калифорния, за ежегодното си посещение при овдовялата си по-голяма сестра и щеше да отсъства цяла седмица. Тя беше обещала да се грижи за лодката, да я наглежда, всеки ден да проверява за пробойни.
Това и възнамеряваше да направи — плавайки.
Тя си спомни летата, когато беше на тринайсет, четиринайсет — докато майка й още беше жива; сутрините, когато излизаше с баща си на лов за омари. Тя беше неговият помощник, зареждаше капаните със стръв, измерваше и сортираше омарите, изхвърляше обратно във водата по-малките. Дразнеше я това, че никога не й позволяваше да хваща кормилото — никога. А след смъртта на майка й, когато отиде в колеж, той си нае нов помощник и когато тя се върна, отказа да я вземе обратно.
— Няма да е честно спрямо Джейк — каза той. — Така си изкарва прехраната. А ти се връщаш в колежа.
Тя се отърси от тези мисли. Океанът беше гладък като огледало и тъй като беше неделя, когато риболовът беше забранен, наоколо не се забелязваха рибарски лодки. Пристанището беше тихо, градът — смълчан.
Тя хвърли две въжета на Джаки, която привърза лодката. Припасите им бяха струпани върху дока: хладилни чанти, малка бутилка пропан-бутан, две бутилки „Джим Бийм“, две брезентови торби, кутии със суха храна, спални чували и възглавници. Започнаха да товарят нещата в кабината. Докато работеха, слънцето се издигна над хоризонта, сипейки хиляди златни лъчи върху водата.
Когато Аби излезе от рулевата рубка, тя чу боботенето на автомобилен двигател и скърцането на спирачки. Миг по-късно една фигура се появи на рампата.
— О, не, погледни кой е дошъл — изпъшка Джаки.
Рандъл Уърт се спусна надолу по рампата, облечен само по тениска без ръкави, въпреки че температурата бе едва десет градуса над нулата, разголил нескопосните си затворнически татуировки.
— Я виж кой бил тук. И това ако не са Телма и Луиз1.
Той беше висок и мускулест, с мазна коса до раменете, струпеи по лицето и наболи косъмчета по брадичката. Беше обут в черни кожени рокерски ботуши с висящи по тях синджири, въпреки че през живота си не се беше качвал на мотоциклет. Той се ухили, разкривайки два реда почернели прогнили зъби.
Аби продължи да товари припасите, без да му обръща внимание. Познаваше го от дете и все още не можеше да повярва колко беше пропаднало симпатичното, мълчаливо, луничаво момче, което беше най- слабият играч в Малката лига, но не спираше да се опитва. Може би вина за това имаше и прозвището2 му, което всички скандираха по време на бейзболните мачове: „Смо- та-няк. Смо-та-няк.“
— На почивка ли отивате? — попита Уърт.
Аби метна едната раница върху планшира и Джаки я хвърли в ъгъла на кокпита.
— Не си ме посещавала, откакто излязох от „Томастън“. Чувствата ми са наранени.
Аби метна и втората раница. Почти бяха приключили. Нямаше търпение да се махне от него.
— На тебе говоря.
— Джаки — каза Аби, — хвани хладилната чанта за дръжката.
— Веднага.
Те вдигнаха кутията и тъкмо се наканиха да я преметнат върху планшира, когато Уърт пристъпи напред и им препречи пътя.
— Казах,
— О, да не би да ти преча? — подсмихна се Уърт.
Аби скръсти ръце и зачака, вперила поглед встрани.
Уърт пристъпи напред, наведе се към нея и зловонната миризма на тялото му я обгърна. Напуканите му устни се разтеглиха в крива усмивка.
— Да не би да си мислиш, че можеш да ме зарежеш?
— Не мога да те зарежа, просто защото между нас никога не е имало нищо — отвърна Аби.
— Така ли? Ами за това какво ще кажеш тогава? — Той заобли неприлично устни започна да охка с фалцет. — По-дълбоко,
— Да бе, как ли не. Повтаряй си го по-често, защото само с тоя мерак ще си останеш.
Джаки прихна.
Мълчание.
— Какво означава това?
Аби му обърна гръб, изгубила всякакво съжаление.
— Нищо. Просто се разкарай от пътя ми.
— Когато чукам момиче, значи я притежавам. Това не го знаеше, нали, негро такова?
— Хей, затваряй си устата, тъп расистки задник! — сопна му се Джаки.
Защо,
— Ще се отместиш ли, или да повикам полиция? Ако си нарушил гаранцията си, веднага ще те върнат в „Томастън“.
