запуснатите кабинети можеха да се окажат бърлога на някой милиардер.
— Аз съм Адираки Буунми. — Мъжът протегна малката си ръка и се здрависа с Форд.
— Кърк Мандрейк.
— Може ли отново да видя камъка, господин Мандрейк?
Форд извади камъка, но мъжът не посегна да го вземе.
— Можете да го оставите на масата.
Форд го остави. Буунми го разглежда известно време, приближи се до него, подуши го, взе го в ръка и го поднесе под мъждивата лампа, която светеше в ъгъла на стаята.
— Фалшив е — каза той. — Опушен топаз.
За миг Форд замръзна от изненада, но бързо се съвзе.
— Всъщност съм наясно с това — отвърна той.
— Всъщност да. — Буунми остави камъка върху бюрото си. — Какво мога да направя за вас?
— Имам голям клиент, който иска да купи много такива камъни. Меденки. Истински. И е готов да плати много. В златни монети.
— Какво ви кара да мислите, че продаваме точно такива камъни?
Форд бръкна в джоба си и измъкна шепа американски златни орли и започна да ги пуска един по един върху масата. Те падаха с глухо звънтене. Буунми като че ли дори не ги погледна. Но Форд видя, как вената на шията му запулсира бясно. Странно, как видът на златото винаги води до този ефект.
— Това е, за да започнем разговор.
Буунми се усмихна и мъничкото му лице грейна от странно невинна, сладка усмивка. Ръцете му сграбчиха монетите и ги плъзнаха в джоба му. Той се облегна назад в стола си.
— Господин Мандрейк, мисля, че ни очаква хубав разговор.
— Клиентът ми е търговец на едро от Щатите, който търси поне десет хиляди карата нешлифовани камъни, които да обработи и продава. Самият аз не съм дилър, не бих могъл да различа диамант от парче стъкло. Такива като мен могат да бъдат наречени „спомоществователи при внос“, когато стане въпрос за прекарване на стоки през американските митници. — Форд позволи в гласа му да се промъкне нотка на самохвалство.
— Разбирам. Но десет хиляди карата е невъзможно да се доставят. Поне не веднага.
— Защо?
— Тези камъни са много редки. Копаят се бавно. А и аз не съм единственият търговец на скъпоценни камъни в Банкок. Като за начало мога да ви осигуря няколкостотин карата. След това можем да продължим.
Форд се размърда в стола си и се намръщи.
— Нищо няма да продължаваме, господин Буунми. Това е еднократна сделка. Десет хиляди карата или си тръгвам.
— Каква цена предлагате, господин Мандрейк?
— Двайсет процента по-висока от сегашната: шестстотин американски долара на нешлифован карат. Това прави шест милиона, ако математиката не е силната ви страна. — Последното беше придружено от подходящата идиотска усмивка.
— Ще се обадя по телефона. Имате ли визитка, господин Мандрейк?
Форд измъкна една впечатляваща визитка в азиатски стил с щамповани златни букви, английски от едната страна, тайландски от другата. Той я подаде на Буунми със замах.
— Един час, господин Буунми.
Буунми наведе глава.
След едно последно ръкостискане, Форд излезе от магазина, изправи се на ъгъла, огледа се за такси, отпъждайки с ръка такситата триколки „тук-тук“. По улицата минаха и две незаконни таксита, но той отпъди и тях. След като десетина минути повървя раздразнено напред-назад, той извади портфейла си, потърси нещо в него и се върна обратно в магазина.
Продавачките мигом се втурнаха към него. Той ги подмина и отиде направо в задния офис. Почука на вратата. След миг се появи дребният мъж.
— Господин Буунми?
Той го погледна изненадано.
— Проблем ли има?
Форд се усмихна смутено.
— Дал съм ви погрешната визитка. Тази е стара. Може ли…
Буунми се върна до бюрото си, взе старата визитка и му я подаде.
— Много се извинявам. — Форд му предложи нова визитна картичка, пъхна старата в джоба на ризата си и се измъкна отново навън, на жегата.
Този път веднага си намери такси.
8.
Странно, как всички подобни места ужасно си приличат, помисли си Марк Корсо, докато вървеше по дългия, лъснат коридор в Лабораторията за реактивно движение. Въпреки че се намираше на другия край на континента, коридорите на ЛРД миришеха по същия начин, като онези в МТИ — или в Лос Аламос, или Фермилаб, като се замислиш, — все същата смесица от паркетин, нагорещена електроника и прашни книги. И всички те изглеждаха по един и същи начин, с протрити балатуми, евтина чамова ламперия и жужащи флуоресцентни лампи по таваните.
Корсо докосна блестящата си нова идентификационна карта, която висеше на найлонова корда около врата му, сякаш беше талисман. Като дете си беше мечтал да стане астронавт. Луната беше покорена, но го имаше и Марс. Дори Марс беше по-добре. И ето го сега, на трийсет години, най-младият старши лаборант в марсианската мисия, в един неповторим момент от човешката история. За по-малко от две десетилетия — преди да навърши петдесет — той ще стане част от най-великото събитие в аналите на космическите проучвания: първите стъпки на човешки същества на друга планета. И ако си изиграеше картите както трябва, можеше дори да стане директор на мисията.
Корсо се спря пред стъклените врати в края на коридора и се огледа: идеално чиста лабораторна манта, небрежно разкопчана, огладена бяла памучна риза и копринена фуларена вратовръзка, панталони от габардин. Той внимаваше изключително много как се облича, за да избегне всякакво сравнение със зубрачите. Взирайки се в отражението си, той се престори, че се вижда за пръв път. Косата му беше късо подстригана, (разбирай благонадежден), с брада (нестандартен), но добре поддържана (не чак толкова нестандартен), със слабо и атлетично тяло (не хилаво). Той изглеждаше добре, мургав по италиански, с изсечени скули, големи кафяви очи. Скъпите очила „Армани“ и ушитите по поръчка дрехи подсилваха впечатлението: тук няма нищо просташко.
Корсо си пое дълбоко дъх и почука тихо по затворената врата на кабинета.
— Влез — чу се отвътре.
Корсо отвори вратата, влезе в кабинета и застана прав пред бюрото. Нямаше място за сядане; кабинетът на новия му супервайзър Уинстън Дирквайлер беше малък и претъпкан, въпреки че водачът на екип можеше да получи много по-голям офис. Но Дирквайлер беше от онези учени, които парадираха с презрението си към привилегиите и показността; безцеремонното му поведение и небрежен външен вид афишираха тотално отдаване на науката.
Дирквайлер се облегна назад в стола, разплул дебелото си тяло.
— Свикваш ли, Корсо? Сдоби се с нова титла, с нови отговорности.
Не обичаше да го наричат Корсо, но вече започваше да привиква.
— Свиквам.
— Добре. Какво мога да направя за теб?
Корсо си пое дълбоко дъх.
— Преглеждах данните за марсианското гама-лъчение…
Дирквайлер се намръщи.
— Гама-лъчение ли?
