Уърт не помръдна.
— Джаки, обади се по радиостанцията. Канал 16. Викни ченгетата.
Джаки скочи в лодката, хлътна в рулевата кабина и вдигна микрофона.
— Майната ти — рече Уърт, като се отмести. — Остави ченгетата на мира. Върви, не те спирам. Само още нещо ще ти кажа: ти не можеш да ме зарежеш. — Той вдигна ръка и й показа среден пръст. — Защото си чернилка. А нали знаеш какво казват, „ако търсиш лесно дърво за цепене, намери си черно“.
— Я си гледай работата! — Аби профуча край него с пламнало лице и прехвърли последната хладилна чанта върху палубата, след което влезе в кабината, хвана руля и положи ръка върху скоростния лост.
— Отвързвай, Джаки.
Джаки развърза въжетата, хвърли ги в лодката и скочи в нея. Аби даде на заден ход, обърна и пое напред.
Уърт стоеше на дока, кльощав като плашило, опитвайки се да изглежда твърд.
— Знам какво си намислила — извика той. — Всички знаят, че пак си тръгнала да търсиш старото пиратско съкровище. Никого не можеш да заблудиш.
Щом „Марея“ подмина цветната шамандура и излезе от пристанището, Аби зави надясно, даде газ и навлезе в открито море.
— Ама че задник! — изпухтя Джаки. — Видя ли му напуканите устни?
Аби не каза нищо.
— Расистка свиня. Не мога да повярвам, че те нарече негро. Бяло лайно.
— Ще ми се… Ще ми се наистина да бях негро.
— Какви са тия глупости пък сега?
— Не знам. Чувствам се толкова…
— Ами донякъде си бяла. Имам предвид, че хич те няма в танците. — Джаки се засмя неловко.
Аби завъртя очи.
— Сериозно, нищо в теб не е черно, нито начина, по който говориш, нито приятелите ти, нито семейството… не искам да те обидя, но… — Гласът й заглъхна.
— Точно това е проблемът — рече Аби. — Нищо в мен не е мое. Фенотипът ми е негърски, но във всяко друго отношение съм бяла.
— На кого му пука? Ти си си ти, майната им на другите.
След минута неловко мълчание, Джаки попита:
— Наистина ли си спала с него?
— Не ми напомняй.
— Кога?
— Преди две години, на прощалното парти на Лоулър. Преди да започне да се друса.
— Защо?
— Бях пияна.
— Да, но защо с него?
Аби сви рамене.
— Той беше първото момче, което целунах в шести клас… — Тя забеляза усмивчицата на Джаки. — Добре де, много съм глупава.
— Не, просто нямаш вкус за мъжете. Всъщност имаш
— Благодаря. — Аби отвори прозореца на рулевата кабина и вятърът духна в лицето й. Лодката цепеше кристално гладкия океан. След известно време усети как настроението й се оправя. Това беше истинско приключение — и те щяха да забогатеят.
— Хей, първи помощник! — тя протегна ръка. — Дай пет!
Те плеснаха с ръце и Аби изсвири с уста.
— Ромео Фокстрот, да потанцуваме ли? — Тя пъхна кабела на своя айпод във високоговорителя на лодката, избра „Ездата на валкириите“ и усили звука до дупка. Лодката летеше по водите на залива Мъсконгъс и се тресеше под музиката на Вагнер.
— Първи помощник? — каза тя. — Запишете в дневника. „Марея“, 15 май, 6:25 часа, гориво 100%, вода 100%, бърбън 100%, трева 100%, обороти 9114.4, вятър незначителен, море първи стадий, всички системи работят, ход 12 възела в час, посока остров Лаудс в търсене на метеорита от залива Мъсконгъс!
— Тъй вярно, капитане. Дали да не свия първо един джойнт?
— Грандиозна идея, първи помощник! — Аби отново изсвири. — Няма накъде по-добре от това!
7.
Форд плати на таксито и тръгна по тротоара. Диамантеният квартал на Банкок се простираше от двете страни на Сайлъм роуд, недалеч от реката — пъстра смесица от грамадни, подобни на складове магазини се редуваше с евтини работилнички за обработка на диаманти. Улицата беше претъпкана с народ, тесните тротоари бяха блокирани от незаконно паркирани автомобили, от двете й страни се издигаха евтини и безвкусни сгради. Банкок беше един от най-омразните на Форд градове.
Приближи се до една ниска тухлена сграда на ъгъла на Бамруунмуанг роуд. На табелата над вратата пишеше „Пияманее ООД“ — той се огледа в зацапаните прозорци.
Форд приглади назад косата си и опъна коприненото си сако. Беше облечен като търговец на наркотици, с разкопчана на гърдите копринена риза и златни ланци, слънчеви очила „Боле“, тридневна брада. Пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, той отвори вратата, влезе вътре и се огледа. В стаята беше сумрачно, за да не се виждат скъпоценните камъни твърде добре, а въздухът миришеше слабо на хлор. Стъклени щандове с анемично осветление образуваха гигантски отворен квадрат. Двама млади американци, очевидно дошли на меден месец, разглеждаха разпръснатите върху черно кадифе сапфири.
Към него веднага се приближиха две продавачки, които едва ли бяха повече от шестнайсетгодишни.
—
Форд не им обърна никакво внимание.
— Сър?
— Искам да говоря със собственика. — Той говореше на въздуха, главата му стърчеше поне един фут над техните, с ръце в джобовете, без да сваля очилата си.
— Господинът иска ли питие?
— Господинът не иска питие.
Момичетата се скриха, разочаровани, а само след миг от една задна стаичка се появи мъж, облечен в безупречен черен костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, който се поклони няколко пъти, докато се приближаваше.
— Добре дошъл, специални приятелю! Добре дошъл! Откъде идвате? От Америка?
Форд го изгледа изпитателно.
— Идвам да се видя със
— Таксин, Таксин, на вашите услуги, господине.
— Стига глупости. Няма да разговарям с някакъв си лакей! — Форд се обърна и тръгна към изхода.
— Само един момент, сър. — Няколко минути по-късно се появи дребничък мъж с изморен вид. Той беше облечен с омачкан костюм и имаше торбички под очите; вървеше изправен, без да се суети като останалите. Когато стигна до Форд, той се спря и го огледа отгоре до долу с непроницаемо спокойствие.
— Вашето име, ако обичате.
Без да отговори, Форд извади един оранжев камък от джоба си и го показа на мъжа.
Той отстъпи назад.
— Да отидем отзад, в кабинета ми.
Кабинетът беше малък, стените му бяха облечени в ламперия от фалшиво дърво, която се беше нацепила и олющила от влагата. Вътре смърдеше на цигари. Форд и преди се беше занимавал с бизнес в Югоизточна Азия и знаеше, че опърпаният външен вид на мъжа и на офиса му не значат нищо; и най-
