намира откъм обратната страна на планетата, което щеше да прекъсне всички радиоконтакти от Земята.
Щом навлезе в пристанището, яхтата забави ход. То беше защитено от две високи скали, които го ограждаха като в прегръдка. Два бетонни кея, стари и напукани, се издигаха от водата под станцията. В пристанището бяха закотвени няколко лодки, но фериботът го нямаше.
Баща й намали скоростта и вкара яхтата на мястото на ферибота.
Аби погледна часовника си: четири часа. Тя погледна нагоре към огромния купол.
— И какво ще бъде посланието? — попита Джаки.
— Работя върху него. — Как щеше да разбере целта на извънземното оръжие — ако въобще беше оръжие — и какво искаше то?
— Ако въобще е оръжие — каза Джаки, — защо досега не е унищожило Земята?
— Защото обитаеми планети като нея се намират трудно. А може би не иска да унищожи човешката раса, а иска да направи нещо друго. Да ни предупреди, да ни срита задниците, да демонстрира силата си, да ни пороби.
— Да ни пороби?
— Кой знае. Може би психологията им е толкова различна от нашата, че никога няма да успеем да ги разберем.
Двигателят угасна и лодката се кротна до платформата.
— Завържете я — заповяда кратко баща й.
Аби и Джаки скочиха на кея и завързаха яхтата. Стояха на дока, брулени от силния вятър и подгизнали до кости. Аби беше толкова мокра, че й без това не усещаше дъжда. Когато погледна към баща си и Джаки, тя осъзна, че те изглеждат страховито, лицата им бяха омазани с масло, а дрехите миришеха на нафта.
Аби обърна глава към купола и почувства нарастваща паника: какво щеше да им каже? Какво би могла да каже, за да спаси Земята? Внезапно планът й се стори недомислен, дори идиотски. Какво си въобразяваше — че може да уговори нечовешката машина да не унищожава Земята? На всичкото отгоре нямаше гаранция, че тя разбира английски — въпреки че според нея толкова високотехнологичен артефакт със сигурност можеше да подслушва телекомуникациите, да превежда и разбира всичко, което беше уловил.
Както и да е. Заслужаваше си да опита — стига само да измислеше какво да каже.
Баща й пъхна револвера в колана си.
— Вървете след мен, запазете спокойствие — и бъдете любезни.
93.
Те тръгнаха към края на кея, превити на две, за да се предпазят от бурята. След това се изкачиха нагоре по асфалтовия път, който водеше към комплекса от сгради върху билото на хълма. Вятърът виеше, проблясваха светкавици и тътенът на гръмотевиците се смесваше с рева на прибоя.
Пред тях се извиси станцията, построена на най-високата точка на острова; огромният бял купол с радиоантената и групата микровълнови антени се беше надвесил над скупчените сиви бетонени сгради. Предавателната станция въобще не беше технологично чудо и около нея витаеше атмосфера на тъжно пренебрежение, усещане за неизползваемост и занемареност. Куполът беше покрит с мухъл, къщите бяха запуснати, а пътят осеян с дупки и обрасъл с бурени. Някога боядисаните в бяло сгради бяха толкова изтъркани и обрулени от бурите, че на места боята се беше измила до бетон. Под един навес бяха струпани ръждясало оборудване, релси, купчини пясък и гнили греди. В подножието на станцията, в една защитена долина, имаше няколко къщи и нещо, което като че ли беше зала за развлечения. Около къщите растяха чворести смърчове — единствените дървета, които можеха да виреят на острова. Останалата част от острова беше гола, покрита единствено с трева, шубраци и излъскани гранитни камъни.
Пътят се раздели и те поеха по разклонението, което водеше до станцията. Стигнаха до ръждясала метална врата, монтирана на бетонна ограда, върху която висеше табела с надпис „ХОД“ — първата буква беше заличена от времето. Порталът се осветяваше от ярка флуоресцентна лампа, която хвърляше сенки върху мрачния пейзаж. Аби се приближи и опита да отвори вратата. Заключена. Тя позвъни на звънеца, който се намираше точно до ръждясалата табела.
Нищо.
Натисна бутона по-силно, но отвътре не се разнесе звън и тя най-накрая реши да почука. От ръждясалата решетка до врата се разнесе пропукване и един тенекиен глас каза:
— Какво стана, Майк, пак ли си забрави ключа?
Аби заговори в решетката:
— Не е Майк. Наложи се да акостираме във вашето пристанище. Имаме нужда от помощ.
— Какво? Кой се обажда?
— ПРЕТЪРПЯХМЕ КОРАБОКРУШЕНИЕ — изкрещя Джаки към решетката, произнасяйки отчетливо всяка дума.
— Проклятие. — Вратата веднага се отвори. Един оплешивяващ, мъртвешки бледен мъж около петдесетте се появи на прага, нещастните остатъци от коса покрай темето му бяха завързани на опашка на тила му. — Мили Боже! Корабокрушение? Влизайте, влизайте!
Те нахлуха в тясното фоайе, благодарни за топлината, която ги обгърна. В ъгъла стоеше един стар заоблен телевизор, по екрана му танцуваха снежинки. По масата бяха разхвърляни остатъците от среднощно похапване, обвивки от шоколадови десерти, няколко кутийки кока-кола и чаша кафе, заедно с няколко опърпани книги — „Пустата земя“ на Елиът, „По пътя“ на Керуак, „Бдението на Финеган“ на Джойс.
— Добре ли сте? — избъбри пазачът, вперил тревожен поглед в тях. — Лодката ви потъна ли? Сядайте, сядайте! Искате ли кафе?
— Вече сме добре — каза баща на Аби, протягайки ръка. — Казвам се Строу. Лодката ни е в пристанището.
— Няма да откажа кафе — каза Джаки на висок глас.
— Да, хей, веднага идва.
Те се настаниха край металната маса, а мъжът се засуети покрай каната с кафе, притопли я на печката, напълни им чашите и ги постави на масата заедно с едно бурканче сметана и едно бурканче захар. Аби се пресегна с благодарност и си сипа три лъжички сметана и също толкова захар, разбърка кафето и отпи.
— Какво правите навън в тази буря, по дяволите? — попита мъжът.
— Дълга история — отвърна бащата на Аби и си разбърка кафето.
— Искате ли да се обадя на бреговата охрана?
— Не, сега всичко е наред. Моля, не си правете труда. И без това няма да дойдат преди да е отшумяла бурята.
— От всички бури, на които съм ставал свидетел тук — каза мъжът, — тази е най-ужасната — особено през лятото. Голям късмет сте извадили, че сте останали живи.
— Има ли други хора на острова? — подхвърли небрежно баща й.
— Аз и още трима — двамата техници и специалистът по комуникациите. Живеем в къщите долу в ниското.
— Заедно със семействата си?
— Няма никакви семейства тук. Сменяме се на всеки три месеца. Това е четвъртата ми година тук. Плащат много добре и получаваш възможност да се оттеглиш от света. Да почетеш. Да поразмишляваш. Между другото, казвам се Фулър. Джордан Фулър. — Той протегна ръка и се ръкува с всички, които също се представиха.
Баща й отпиваше от кафето. Дъждът шибаше прозорците. Дори от върха на острова Аби можеше да чуе приглушения тътен на прибоя.
— Значи тая вечер сте съвсем сам тук, в станцията? — попита баща й.
— Не, и техникът е тук. Аз съм един вид охрана. Сега в станцията е доктор Симич.
— И кога го сменят?
— Я сменят. Чак в седем часа.
— Бихме искали да говорим с доктор Симич — каза Аби.
