— Извинявам се за нахлуването, но нямаше друг начин. — Той се обърна към Аби. — Обясни на доктор Симич какво искаш да направи.
96.
Симич втренчи в Аби сивите си очи.
— Това да не е някаква шега?
— Напълно сме сериозни — отвърна Аби. — Трябва да пренасочите тази чиния.
След минута Симич отвърна:
— Добре.
— Ще я насочите към Деймос. Знаете Деймос, нали, едната от луните на Марс? Можете да го направите, нали?
Симич скръсти ръце. Изненаданото изражение на лицето й беше заменено от враждебност.
— Може би.
— Да или не? Можете да вземете координатите на сегашното му местоположение от интернет.
— Може би ако ми обясните какво става…
Баща й вдигна пистолета и го насочи към нея.
— Доктор Симич? Моля, отговорете на въпросите й и правете каквото ви казва. Ясно ли е?
— Да. — Лицето на Симич остана спокойно. — Мога да насоча чинията към Деймос. Ако просто ми обясните какво искате, може и да успея да ви помогна.
Аби обмисли предложението. Поне си заслужаваше да опита.
— Видяхте ли какво се случи с Луната тази нощ?
— Сблъсък с астероид?
— Не беше астероид. Въобще не беше природен феномен. Това беше предупредителен изстрел. Демонстрация на сила.
— Но… чия сила?
— Неотдавна сателитът Марс Мапинг Орбитър засне една машина върху малката луна на Марс, Деймос. Машината отдавна стои там, може би още преди хомо сапиенс да се е появил на Земята. Построена е от извънземна раса. Изглежда, е оръжие, което стреля по Луната. Не беше обикновен астероид, а късче странна материя. Видяхте какво се получи — то премина през Луната и излезе от другата й страна.
Симич я погледна и преглътна тежко, сивите й очи се изпълниха със скептицизъм.
— Преди два месеца — продължи Аби, — машината на Деймос стреля и по Земята. Късчето удари остров Шарк, премина през Земята и излезе в Камбоджа.
— Откъде имате всичката тази… информация?
— Имаме достъп до секретни данни от Лабораторията за реактивно движение.
Тя примигна.
— Честно казано, историята ви звучи абсурдно и аз дълбоко се съмнявам в здравия ви разум.
— Както намерите за добре — каза Аби. — От вас се иска да насочите чинията към Деймос и аз ще изпратя съобщение на тази извънземна машина.
Симич размърда устни.
— Съобщение? Като
— Повече или по-малко.
— Какво съобщение?
Настъпи моментът на истината. Връхлетя я панически страх. Какво щеше да каже? Пред очите й се изнизаха събитията от тази ужасна, дълга нощ, нападението на острова, преследването, ужасяващата битка край Палавника, лодката, която размаза убиеца и го прати към смъртта му на дъното на океана.
Внезапно тя разбра какво послание да изпрати. Отговорът се криеше в случилото се тази нощ. Толкова просто, толкова логично — толкова перфектно. Или пък… толкова гибелно.
97.
Аби стоеше зад Симич, която влезе в интернет и прегледа множество бази данни, в търсене на актуални орбитални данни за Деймос.
— Марс е в небето и Деймос е пред него — каза тя. — Условията са идеални за, ъъъ, обаждането. — Симич набра още нещо на клавиатурата, след това направи някакви изчисления на ръка върху лист хартия. Записа си небесните координати и отнесе листчето хартия до една стара клавиатура, разположена пред голям объл монитор.
— Каква е процедурата? — попита Аби.
— Елементарна е. Въвеждам небесните координати, а компютърът изчислява позицията и насочва чинията. — Тя натрака координатите с дългите си пръсти; екранът поиска парола, тя я въведе. Най-накрая се изправи, отиде до едно сиво табло, обсипано с превключватели, и натисна няколко. Нищо не се случи. След това, със скърцане на метал и бръмчене на електрически мотори, огромната чиния започна да се върти и леко да се повдига нагоре. Помещението под купола се изпълни със звуците на превключващи скорости и скърцащ метал, които временно заглушиха воя на бурята. Изминаха няколко минути и след леко изщракване чинията се спря. Симич набра още нещо на клавиатурата, прочете поредицата числа на екрана и се облегна назад.
— Готово. Насочена е.
— Как да изпратя съобщението?
Симич се замисли за миг.
— Използваме специална честота, за да се свързваме директно с комуникационните сателити. Най-вече за да ги пренастройваме, въпреки че я използвахме за комуникациите при мисията до Сатурн. Мисля, че можем да използваме този канал.
Тя млъкна. На Аби й се стори, че улавя слаб проблясък на симпатия, дори интерес, въпреки скептичното изражение върху лицето на жената.
— Гласово съобщение ли искаш да изпратиш… или, ъъъ, предпочиташ писмена форма?
— Писмена. Ако отговори, ще можеш ли да го прихванеш?
— Ако отговори… — Тя замълча. — Мисля, че „извънземният артефакт“ ще прояви достатъчно ум, за да отговори на същата честота, използвайки същата кодировка. Ако, разбира се, може да чете и пише на английски. — Тя се прокашля многозначително. — Имаш ли нещо против да те попитам… дали не си член на някой религиозен култ?
Аби също я погледна.
— Не, но разбирам кое те навежда на тази мисъл.
Симич поклати глава.
— Просто питам.
— Ще уловиш ли отговора?
— Настроих го за двойно предаване. Ако се получи отговор, той ще бъде разпечатан на ей онзи принтер. Ще ни трябва хартия. — Тя се обърна към Фулър. — Джорди, ще ми донесеш ли една опаковка от онзи шкаф?
— Веднага — каза Фулър.
— Аз ще я донеса — каза Джаки, мина покрай Фулър и отвори шкафа. Извади дебелия пакет принтерна хартия и го подаде на Симич.
— Това би трябвало да бъде достатъчно за извънземната „Война и мир“ — каза сухо Симич, зареждайки хартия в принтера.
— Когато изпращаш съобщението — каза Аби, — постарай се сигналът да е максимално силен. Марс е доста по-далеч от комуникационните спътници в геостационарна орбита.
— Разбирам — каза Симич. Пръстите й затракаха по клавиатурата, натисна няколко превключвателя и копчета на старата метална конзола, настрои няколко избирателни диска и се облегна назад. — Готово.
— Добре. — Аби взе лист хартия и написа няколко думи върху нея. — Това е посланието.
Симич взе листа и дълго време го изучава. Тя вдигна сивите си очи и впери поглед в лицето на
