Аби.
— Сигурна ли си, че това е мъдър ход? Ако предположим, че това, което казваш, е истина, то това е изключително опасно или по-скоро злополучно съобщение.
— Имам си причини — каза Аби.
— Добре. — Тя се завъртя на стола и постави пръстите си върху клавиатурата. Замисли се за миг, после кимна, написа съобщението и натисна „Enter“. После стана, настрои няколко избирателни диска, погледна осцилоскопа и натисна още няколко превключвателя.
— Съобщението е изпратено. — Тя се облегна назад.
Секундите течаха. Звуците на бурята изпълниха залата.
— Вижте какво — каза саркастично Фулър, — оттатък звъни телефона и никой не вдига.
— Марс се намира на десет светлинни минути оттук — каза Аби. — Нужни са двайсет минути, за да отговори.
Тя забеляза, че Симич я поглежда с интерес и слаб проблясък на уважение в погледа.
Аби не сваляше поглед от стария часовник, който тиктакаше над конзолата. Всички стояха, без да мърдат: баща й, Джаки, Фулър. Бурята леко разклащаше стария купол. Тя звучеше още по-ужасно, като чудовище, което дереше и удряше с лапи по купола, опитвайки се да проникне вътре. Докато наблюдаваше местенето на стрелката, Аби усети как я обземат съмнения. Посланието беше погрешно, може би дори опасно. Един Бог знае до какво щеше да доведе. Освен това със сигурност щяха да ги обвинят във въоръжено нападение над правителствено съоръжение. Новата лодка на баща й лежеше на дъното на океана и той щеше да бъде нарочен за тартор, човекът с оръжието — което беше углавно престъпление. Беше съсипала своя живот, този на приятелката си и на баща си. Заради някакво послание, от което нямаше да има никаква полза или щеше да има ужасяващи, неочаквани последици.
Стрелката на часовника продължаваше безметежния си път.
Може би Джаки беше права. Трябваше да оставят правителството да се погрижи за проблема. Форд беше във Вашингтон и сигурно вече оправяше всичко. На всичкото отгоре съобщението беше абсолютно идиотско, планът също беше прост, никога нямаше да проработи. Къде й беше акълът?
— Минаха двайсет минути — каза Фулър, поглеждайки към часовника си. — И Извънземното не се обади у дома.
Точно в този миг старият прашен принтер започна да трака.
98.
Форд обясни всичко, от началото до края — с изключение на това къде беше изпратил твърдия диск.
— Всички вие тук гледате на случилото се като на заплаха за националната сигурност — каза той. — А то не е. Това е
Съветникът по националната сигурност Манфред, с изпито лице и ледени очи, оголи зъби и процеди:
— Само да изясня нещо: разпространил си секретни материали из пресата?
— Да. И не само там.
Манфред махна рязко към двамата дежурни офицери, застанали до вратата.
— Арестувайте този човек. Искам да разберете на кого е предал информацията и разпространението й да бъде спряно.
Форд погледна към президента, но той не възнамеряваше да го спре. Докато дежурните офицери се приближаваха към него, Локууд внезапно се обади:
— Според мен трябва да обсъдим това. Не пренебрегвайте думите му. Намираме се в непозната територия.
Манфред се обърна и отсече:
— Доктор Локууд, най-вече от вас очаквам да разбирате смисъла на думата „секретен“.
Дежурните офицери хванаха Форд от двете страни.
— Елате с нас, сър.
— Карате пак по стария начин — каза тихо Форд. — Чуйте, хора:
— Спестете ни лекциите му и го изкарайте оттук! — извика съветникът по националната сигурност.
Форд погледна към президента и с изненада забеляза изписаната на лицето му колебливост. Уплашеният Локууд мълчеше. Никой нямаше да го защити. Никой. Но стореното сторено. След три дни светът щеше да научи.
Двамата офицери го поведоха към вратата. Манфред тръгна след тях. Докато излизаха, мобилният телефон на Форд започна да звъни.
Той се обади.
— Приберете това нещо — нареди Манфред от вратата.
— Ще ми дадете ли телефона си, сър?
— Уайман? Обажда се Аби. Намираме се в предавателната станция на остров Кроу. Изпратих съобщение до Деймос — и получих отговор.
— Сър, телефона, веднага!
— Почакайте! — извика Форд, но дежурният офицер го грабна, затвори го, двамата с другия мъж го хванаха под мишниците и го повлякоха към вратата.
— Почакайте! — каза Форд на висок глас, обръщайки се към Манфред — Получили са съобщение от машината на Деймос!
Манфред затръшна вратата и дежурните офицери, придружени от няколко тайни агенти, повлякоха Форд към асансьора.
— Правите голяма грешка — каза Форд, но по лицата им прочете, че няма смисъл да казва каквото и да било.
Вратата на асансьора се отвори и той беше натикан вътре. Когато стигнаха на първия етаж, докато го отвеждаха към очакващата ги полицейска кола отвън, един от тайните агенти се спря и докосна слушалката в ухото си.
След това се обърна към него с непроницаемо изражение на лицето си.
— Искат да се върнете горе, сър.
Горе в заседателната зала президентът стоеше до масата, а до него се беше изправил Манфред, с почервеняло от гняв лице.
— Какво е това съобщение? Искам да знам за какво става въпрос, по дяволите.
— Изглежда, моята асистентка е изпратила съобщение до машината на Деймос — каза Форд, — и е получила отговор.
— Как?
— Като е използвала предавателната станция в залива Мъсконгъс, която се намира на остров Кроу.
Тишина.
— И какво е гласяло съобщението? — попита президентът.
— Не знам. Взеха ми телефона. Може ли да предложа да се обадим и да разберем?
— Това е абсурдно… — започна Манфред, но президентът го прекъсна с нервно махване на ръката. Той посочи телефона. — Обади им се и ги пусни на високоговорителя.
