Сблъсък

Охраната го пусна. Един от асистентите му подаде едно листче с номера на станцията. Форд се приближи към масата, вдигна слушалката и го набра.

Когато телефонът започна да звъни, той си помисли: „За Бога, какво ли е направила пак Аби?“

99.

От говорителите в заседателната зала се разнесе звукът на позвъняване, веднъж, два пъти, след което се чу сприхав глас.

— Предавателна станция на остров Кроу.

— Обажда се Уайман Форд — каза той. — От заседателната зала в Белия дом.

Последва мълчание.

— Аз съм доктор Сара Симич, технически директор на станцията на остров Кроу. Имам да ви съобщя някои… наистина зашеметяващи новини. — Гласът й звучеше твърдо, но в него се усещаше лек трепет.

— Затова се обадихме — каза Форд. — Слушаме ви.

— Ще ви дам Аби Строу, която осъществи контакта. Тя ще ви обясни. Но нека ви кажа, че е абсолютна истина. Проверихме го няколко пъти.

След миг от високоговорителя се разнесе гласът на Аби, висок и нервен.

— Ало?

— Аби?

— Уайман? Мамка му, няма да повярваш…

Форд бързо я прекъсна:

— Аби, намирам се в заседателната зала на Белия дом заедно с президента и те слушаме по високоговорителя.

— О! — Тишина. — Извинете пиперливия ми език.

— Какво стана?

— Изпратихме съобщение до Деймос, като използвахме предавателната станция на остров Кроу.

— Защо?

— Знаеш много добре защо! Първите два изстрела бяха предупредителни. Извънземното нещо се опитваше да ни изпрати съобщение. Да ни каже нещо. И очевидно очакваше отговор, опитваше се да измоли отговор. Защо иначе не ни уби още с първия изстрел? Това беше предупредителен изстрел, ако мога да използвам военната терминология. — Тя замълча. — Реших, че ще е по-добре да му отговорим — или следващият изстрел щеше да е краят.

— Какво беше съобщението?

— Нека първо обясня. Помислете, защо се дава предупредителен изстрел? За да се накара противника да спре, да се предаде, нали? Реших, че точно това е искало. Затова му изпратих съобщението, което искаше да чуе.

Кратка пауза.

— И то е? — попита Форд.

— Точно каквото казах. Какво правите, когато чуете предупредителен изстрел? Предавате се. Затова му изпратих съобщение: „ПРЕДАВАМЕ СЕ.“

Настъпи дълга, стряскаща тишина.

— О, Господи — каза съветникът по националната сигурност.

Лицето на Майкълсън беше побледняло.

— А… отговорът?

— Ще ви го прочета. Малко е объркващо. „ПРЕДАВАНЕ ПРИЕТО. ЧАКА. НИЕ ИДВА.“

— Ти си се предала? — изрева внезапно президентът, пристъпвайки към телефона. — Предала си се от името на Съединените американски щати?

— Кой крещи така?

— Аз съм президентът.

— О, извинете. Не, сър. Вие не разбирате. Няма начин да се предадем! Точно това са правили корабите в миналото по време на война! Престрували са се, че се предават, и след това са разказвали играта на групата за абордаж, когато най-малко го е очаквала. Така просто печелим време, това е. Освен ако Господ не е отменил скоростта на светлината, ще минат много години, преди извънземният пост на Деймос да успее да се свърже с родната си планета. Времето трябва да ни стигне, ако наистина решат да дойдат. Ще минат двайсет, трийсет години, може би векове преди да се появят, в зависимост от това на колко светлинни години се намират от нас. Това съобщение просто ни спечели време да се подготвим, да се въоръжим, да изградим защита срещу нашествието.

— Нашествие ли каза? — попита Майкълсън.

— Да. Нашествие.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Нали не си помислихте наистина, че ще се предадем? — попита Аби. — По дяволите! Ние ще се бием.

Епилог

Слънцето залезе, морето беше спокойно, небето — обсипано със звезди. Аби стоеше на края на кея в Раунд понд и гледаше към тъмното пристанище. Белите рибарски лодки, които бяха закотвени там, се поклащаха леко в унисон, сякаш ръководени от невидима ръка. Лекият бриз галеше водата и разклащаше такелажа на голямата яхта, закотвена край пилона, и ритмичното му поскръцване се разнасяше по водата като тиктакане на часовник.

До нея стоеше Уайман Форд.

— Ето тук бях поставила телескопа си — каза Аби, — когато онова нещо профуча над главата ми.

Форд кимна, застанал със скръстени ръце, вперил поглед в морето.

— Започна като ярка светлина над църквата, в пълна тишина, след това прелетя над главата ми, последвано от силен гръм, преди да се изгуби зад остров Лаудс, ей там.

— Значи така започна всичко — каза Форд. — Невероятно колко неща се случиха от тогава. — Той отпусна ръцете си и се обърна. — Дойдох да те видя, защото искаме да ти предложим работа. Имаме нужда от теб, от твоята проницателност. От твоята интелигентност. За онова, което предстои.

Аби усети как се изчервява.

— Благодарение на теб — продължи Форд, — ние разполагаме с време да се подготвим. Настъпи моментът да станеш още по-полезна, като се образоваш. Ще се върнеш в университета, ще завършиш и ще те вземем на работа.

— Изхвърлиха ме от Принстън. Кой ще ми даде стипендия сега? Разорена съм.

Форд бръкна в джоба си и измъкна бял плик.

— Принстън. Пълна стипендия.

— Как…

— Използвах някои връзки. — Той продължаваше да държи плика в протегнатата си ръка.

Тя се поколеба.

— Вземи го. Нужни са ни всички умни хора. Чака ни много работа.

Тя го взе.

— Благодаря.

Той се усмихна и й подаде още нещо: връзка ключове. Леко ги разклати и те задрънчаха.

— Какво е това?

— Ключовете за „Марея III“.

Тя ги взе, останала без думи.

— Стори ми се напълно естествено — каза той, — след всичко, което се случи. С комплименти от президента. Този път е нова, 38-футова „Стенли“, закотвена в пристанището Бутбей. Ще трябва да отидеш дотам и да си я докараш. Да изненадаш баща си.