Сблъсък

Деймос.

— Имате ли представа какво представляват тези глобуси и тръбата?

— Не можем да започнем анализ.

Нова обиколка на подиума.

— Добре, какви са препоръките ви? Какво ще правим, по дяволите?

— Господин президент, не можем да дадем никакви препоръки.

Всички мълчаха стреснати.

— Не очаквах това от вас — каза раздразнено президентът. — Поисках план за действие.

Локууд се прокашля.

— Някои проблеми далеч надхвърлят уменията ни, те са толкова трудни за разрешаване, че би било грешка да се „препоръчва“ каквото и да било. Това е… именно такъв проблем.

— Не може да няма някакъв план за нападение — да го обстреляме с ядрена бомба или нещо друго. Генерал Майкълсън?

— Господин президент, аз съм военен. Инстинктът ми е да се бия. В началото на обсъжданията настоявах за военно решение. Но доктор Локууд успя да ме убеди, че всеки агресивен ход може да бъде опасен. Дори само обсъждането на нападение може да провокира нова атака. Възможно е машината на Деймос да може да подслушва комуникациите ни.

— Това е неприемливо.

— Машината може да ни унищожи за миг. За нея ние сме като неподвижни мишени. Безсилни сме. Планирането и задействането на един военен отговор би отнело години и ще бъде очевидно, дори и провеждано в най-дълбока тайна. Накрая ще трябва да изстреляме нещо в космоса и за да стигне до Марс, ще му бъдат необходими девет месеца. Немислимо е, че машината просто ще стои там през цялото време и ще чака да бъде ударена.

Президентът погледна към директора на НАСА.

— Девет месеца? Вярно ли е?

— Минимум. А следващият прозорец, който ще позволи мащабна атака срещу Марс, ще се отвори чак след две години.

— Мили Боже.

— Единственото, което ни остава — добави Майкълсън, — е мирно и тихо да събираме информация за артефакта.

— Не разполагаме с толкова време — каза президентът. — Сам казахте, че може да ни обстреля отново след три дни. Това нещо виси над главите ни като проклетия дамоклев меч!

Майкълсън разпери безпомощно ръце.

Президентът изруга на глас, хладнокръвието му се беше изпарило.

— Някой да има някоя умна идея?

Форд се изправи.

— Кой сте вие?

— Уайман Форд, сър, бивш агент на ЦРУ. Бях изпратен в Камбоджа да разследвам кратера от сблъсъка — или по-точно изходната дупка.

— Да. Вие сте човекът, който взриви мината.

— Господин президент, това не е проблем само на Съединените щати. Целият свят трябва да се включи в разрешаването му. Трябва да оставим различията настрана. Трябва да мобилизираме всички световни ресурси, най-добрите умове, световната преса. А за да направим това, трябва да съобщим на света срещу какво сме се изправили.

Веднага се надигна вълна от протести. Президентът им махна с ръка да замълчат.

— Значи според вас светът не е достатъчно паникьосан? Не сте ли гледали телевизия?

— Гледах.

— В резултат от удара мащабен електромагнитен импулс прекъсна електрическите мрежи и срина компютърните системи. Получаваме доклади за самоубийствени нападения в целия Близък изток и за клане на християни в Индонезия. Дори в нашата страна хората се събират в църквите в очакване на Второто пришествие. А вие искате още повече да ги паникьосаме?

— Без паника нищо няма да се постигне.

— Може да сме изправени пред ядрена война.

— Трябва да поемем този риск.

— Аз не съм подготвен да поема този риск — отсече президентът. — Това няма да стане публично достояние.

— Скоро ще стане — заяви Форд. — И всички вие в тази стая трябва да сте подготвени.

И той им разказа какво е направил с истинския твърд диск.

95.

Фулър леко се надигна от стола си, на лицето му бяха изписани объркване и изненада.

— Какво, по дяволите…

— Спокойно — каза Строу. — Никой няма да пострада. Моля, вдигнете ръце и се изправете. Не се опитвайте да се правите на герой.

Пазачът вдигна ръце. На лицето му все още беше изписано изумление.

— Аби, вземи му оръжието.

Аби се опита да успокои туптящото си сърце. Това беше още по-плашещо от плаването с лодка в бурно море. Тя се протегна към пазача, разкопча кобура на кръста му и извади револвера. След това откачи от колана полицейската му палка и нещо, което приличаше на сълзотворен спрей.

— Какво си мислите, че правите? — попита Фулър с нисък глас.

— Много съжалявам за това, но всичко ще ви се изясни след малко. — Строу продължаваше да седи на стола си, отпуснал ръка върху пистолета. — Просто правете това, което ви казвам. Всичко е за добра кауза. Ако щете вярвайте, но ние сме добри хора.

Пазачът се намръщи и ги огледа един по един.

— Добри ли? Вие, хора, сте побъркани!

— Моля ви, отворете вратата и ни отведете при доктор Симич. Отсега нататък, Фулър, повече няма да повтарям, така че слушай внимателно и изпълнявай.

Аби беше поразена. Никога не беше виждала баща си такъв: толкова спокоен, толкова решителен — и страховит.

— Добре. — Пазачът се обърна, вкара някакъв код в панела на ключалката и отвори вратата. Озоваха се в бетонен коридор, който водеше до широка, наподобяваща хангар зала под купола. В средата й се издигаше гигантска параболична чиния, монтирана върху ръждясало желязно скеле. Барабаненето на дъжда и воя на вятъра изпълваха залата с приглушени стенания, които звучаха наистина зловещо и оставяха усещането, че се намират в търбуха на някакъв гигантски звяр.

На въртящ се стол пред едно табло, отрупано със старомодно изглеждащи уреди, ръчки и осцилоскопи, седеше някакъв човек. Той не им обърна никакво внимание; играеше някаква игричка на лаптопа си.

— Джордан! — разнесе се женски глас. — Какво е това? Посетители? — Симич беше слаба, изненадващо млада жена с буйна кестенява коса, без грим и с дълбоки сиви очи. Носеше впити черни дънки и раирана памучна риза, които й придаваха вид на студентка.

— Ъъъ, Сара? Той има пистолет — каза Фулър.

— Какво има?

Бащата на Аби извади револвера.

— Пистолет.

— Какво става, по дяволите? — Симич отскочи назад.

— Спокойно — каза бащата на Аби. — Вие ли сте доктор Симич, техникът на станцията?

— Да, да, аз съм — заекна тя.

— И знаете как да работите с тази чиния?

— Да.