глас изпълваше изцяло слуха му. Затова продължи да пее. И докато го правеше, той целуна върховете на огромните си пръсти, пръсти, които не съответстваха по размер на останалата част от хилавото му тяло, пръсти, които накараха Фернанда Пондероза да потръпне и дори втвърдиха сърцето й към него повече от всичко друго. Ала Аркадио Карнабучи не би могъл да знае, че пръстите му вече заковаха ковчега му в сърцето на Фернанда Пондероза, а той разперваше обидните символи, сякаш разпръскваше целувките си като листа от тъмночервена роза върху нея.
Тя му отговори, като се оттегли вътре. Сърцето на Аркадио Карнабучи подскочи в напрегнатите му гърди. Дали нямаше да слезе долу при него, да обгърне пръстите му със своите, които бяха обсипани с бижута, и да му признае любовта си към него? Прималя му, едва не припадна.
Вместо това тя се появи наново с кофа с вода и я изля върху Аркадио Карнабучи. Каква трагедия, че от всички хора наоколо тя единствено не се трогна от песента. Никога не бе разбирала музиката.
Внезапно настъпилата тишина падна като завеса след представление, което никой не искаше да свърши. Фернанда Пондероза се върна в стаята и затръшна капаците на прозорците. Вьпреки че Аркадио Карнабучи усети влага на главата си, бе временно заслепен от водата, която влезе в очите му, и осъзна, че дрехите му са се измокрили, той изобщо не съзнаваше какво е станало. Не такъв изход очакваше той. С течение на времето започна да го обзема безпокойство — че някак си я е обидил. Бавно, видимо снишил се наполовина от предишния си ръст, Аркадио Карнабучи измина крадешком краткото разстояние до дома си.
Аз го последвах под прикритието на сенките, а сърцето ми едва не се пръсна от непоносимата жестокост на света.
Втора част
ПОНИКВАНЕ
Първа глава
Накрая, изтощена до крайност от възбуда и отчаяние, се отказах да чакам Аркадио Карнабучи пред къщата да излезе и да ме пожелае. Всичките му мисли бяха насочени към непознатата. Аз се намирах в безнадеждна ситуация. Той никога нямаше да ме забележи.
Повлякох бедните си малки копитца по пътя към града и шреминах през портата на дома на Кончета Крочета с повече нещастие в сърцето си, отколкото то бе в състояние да понесе. За моя изненада и смущение открих районната медицинска сестра да крачи изнервено напред-назад в двора с фенер в ръка.
— Къде беше? — попита ме тя и хвърли седлото на гърба ми. — Може би трябва да последвам съвета на Районната Здравна служба и да си взема мотопед. Белинда Фонди е започнала да ражда. Трябва да побързаме.
Въпреки изтощението ми позволих Кончета Крочета да ме яхне, стиснала чантата с медицинските си принадлежности, и поехме към дома на Фонди. С всяка стъпка чувствах, че оставям малки петна след себе си на пътя: пастет от разбитото ми сърце, който щеше да бъде безмилостно подритван от нечии други крака. Господарката ми продължаваше да ме упреква за късните ми похождения и изрази намерението си да ме върже в конюшнята с въже. Ала никакво въже нямаше да ме раздели от мъжа на живота ми.
Тъмното небе сякаш се огъваше под тежестта на набъбналата луна. Звездите проблясваха над нас, а високо в небесния свод още се носеше отслабващото ехо от песента на Аркадио Карнабучи.
Тъй като бяхме закъснели, по времето, когато стигнахме стопанството на Фонди, раждането бе много напреднало. Кончета Крочета едва изми ръцете си до лактите в легена, нахлузи колосаната бяла престилка и извади инструментите си, когато бебето, Серафино, дойде на бял свят. Докато Кончета Крочета го къпеше, тя отбеляза с професионален медицински интерес малките дефекти на плешките му, по един от двете страни. Брадавици. Или поне така изглеждаха.
— Няма за какво да се притеснявате — успокои тя разтревожените родители, — много бебета ги имат.
Белинда Фонди обаче не беше съвсем сигурна. Искаше бебето й да е съвършено и въпреки че се опитваше с всички сили да бъде радостна, й се искаше да заплаче.
— Заради песента е, нали? — попита тя Кончета Крочета тъжно. — Заради тази песен бебето не е наред.
— Не, скъпа — отвърна сестрата и я прегърна, — суеверни глупости. Това са брадавици, просто и ясно.
След като свърши работата си, Кончета Крочета напусна къщата и ме откри да гриза едва поникнали зелени ябълки край оградата на двора. Докато тя беше вътре, небето изсветля от черно до сиво. Огромната като буца масло луна се изгуби зад планините, а звездите угасваха една по една. Въздухът стана по-топъл и по-мек. Докато ме уговаряше да изоставя ранната си закуска, Кончета Крочета усети нещо леко върху кепето си. Същите дребни неща се приземиха и на моята невчесана сива козина, паднаха върху сякаш недокосвания с ръка син шевиот на пелерината на медицинската сестра, както и на лъснатите обувки на краката й. Те се носеха край лицето на Кончета Крочета и падаха на земята. Сестрата хвана едно от тях и го разгледа. Беше перо; миниатюрно сивосиньо перце, меко като пух.
Перата падаха едно след друго. Сипеха се от небето. Не след дълго цялата бях покрита от тях и заоглеждах гърба си с интерес. Имаше ги също по ресниците ми, в ушите и ноздрите ми и ме караха да кихам. Кончета Крочета също беше обсипана с тях. Бяха се задържали по униформата й. Кепето й беше затрупано. Виждаха се по косата, лицето и устните й. Земята наоколо сякаш бе покрита със сняг. Беше невероятно. Никой от нас не бе виждал подобно нещо.
В този момент и двете започнахме да се смеем. Въпреки че бяхме живели и работили заедно от двайсет години, от пьрвия ден, когато беше дошла по нашите места, Кончета Крочета никога не ме бе чувала да се смея. Беше толкова учудена и радостна, че заради това се разсмя още по-силно, а колкото повече се смееше, толкова повече се смеех и аз. Седяхме там, в скромния двор на семейство Фонди, обединени от странното явление и от момента на съвършена радост.
Перата се въртяха като танцуващи снежинки и през тях, отстранявайки онези, които бяха полепнали по клепачите й, Кончета Крочета видя да приближава доктор Амилкаре Кроче. Сърцето й подскочи.
— Невероятно! — викаше той още отдалече, играейки си с купчината пух в ръцете си. — Чел съм, разбира се, за това, дъжд от пера, но никога не съм го преживявал.
— Може би е свързано със странното пеене през нощта. Чухте ли го в Монтебуфо?
— Разбира се. Странна работа. Причини безпорядък. — Тъй като на практика живееше като отшелник, докторът бе изгубил способността да води изтънчен разговор и когато се въодушевеше и разпалеше, той се изразяваше с кратки, недодялани изречения, които отразяваха нетърпеливите му мисли. — Зверовете вървят в линия по билото на хълмовете; стопаните се мъчат да ги върнат; в полето по спешност се изнасят църковни меси. Суеверни глупости, разбира се. Трябва да има напълно рационално обяснение на това.
Гласът на доктор Кроче заглъхна; ябълковидните бузи на Кончета Крочета никога не бяха изглеждали така красиви, както в този момент, блестящи от радост, смях и здраве на настъпващата светлина. Амилкаре Кроче, с блясък в очите и пера по прошарената си коса, сякаш се бе превърнал в студента по медицина, който беше някога, както бе сниман на избеляла фотография, заемаща подобаващо място на бюрото му.
Престанах да се смея и следейки доктора с крайчеца на очите си, се отдалечих, а потропването от копитата ми бе заглушено от килима от пера. При проявата на моята деликатност докторът и сестрата внезапно се почувстваха неудобно и започнаха да се държат като срамежливи юноши.
— Всичко наред ли е? — Той кимна към къщата, търсейки спасение отвъд медицинските проблеми, след като те заплашваха да се превърнат в лични.
— Да — отвърна тя лаконично, като си даде сметка, че моментът с отлетял, а нишката — скъсана.
— Имате ли нещо против, ако погледна?
— Не.
— Довиждане тогава.
— Довиждане.
И той си тръгна. Пробиваше си път през пелената от пера, които вече започваха да се стопяват и да се
