превръщат в нищо. Кончета Крочета отвори чантата си и извади оттам шише, в което внимателно събра няколко от останалите перушинки за спомен. Докато яздехме обратно към града, изгря слънце и освен съдържанието на малкото шише и скъпите спомени на трима ни, от феномена дъжд от пера не бе останала и следа.
Беше трагично, но лекарят и сестрата никога не бяха успявали да разговарят, без и двете страни да се чувстват ужасни неловко. И въпреки че на теория те бяха работили заедно през последните двайсет години, след като и двамата бяха пристигнали тук съвсем случайно в един и същи ден, със свежи лица и прясно квалифицирани, реалността бе, че те не бяха нищо повече от кораби, разминаващи се в нощта.
Доктор Кроче живееше сам в Монтебуфо, на разстояние от двайсет километра от нашия град и въпреки че при нормално развитие на събитията това не би било значителна пречка за успешното изпълнение на задълженията му, доктор Кроче беше странен човек. Отказът му да се премести на някое по-удобно място беше съчетан с друг отказ, който имаше по-дълбоко въздействие върху личния и професионалния му живот.
Недоверието му към всеки друг начин на придвижване освен собствените му крака го накара да отхвърли услугите на кон, пони или муле или комбинацията им с талига, каруца, двуколка или файтон. Както и някакво друго впрегатно животно: той презираше биволите и воловете. Злополука в детството му беше причинила, освен счупената глава, доживотна фобия към велосипедите и мотопедите. Отхвърляше всички моторизирани превозни средства, независимо дали ставаше дума за автомобил, камион или трактор. Не харесваше шейните, както и лодките, не че теренът в нашия район позволяваше превозването с едното или другото. Хеликоптерът също бе изключен, тъй като не беше реално докторът да го одобри и дори да беше така, цената щеше да е твърде висока.
Накратко, лекарят беше ограничен да се придвижва пеш надлъж и шир по нашите места и в зависимост от разстоянията някое повикване можеше да му отнеме цял ден, докато се появи, където е необходим.
По тази причина гражданите започнаха да разчитат на обслужването на моята способна медицинска сестра Кончета Крочета, а доктор Кроче, който винаги пристигаше твърде късно за всеки случай, беше смятан за ексцентрик. Ако някога успееше да пристигне навреме, това беше неочаквано събитие.
Докато докторът винаги закъсняваше, ние бяхме винаги навреме. Никога не се налагаше сестрата да бъде викана, тя някак успяваше да се появи в момента, в който присъствието й бе наложително. Предвидливостта й я ръководеше като торпедо към пукването на набралия цирей, появата на обрив или болките на преждевременно раждане. С обичайното си чувство за хумор и умението й да утешава тя наместваше счупени крайници, обработваше рани от глиган, справяше се с отравяния от гъби, ухапвания от змия, аневризми, изгаряния, удавяния, инфаркти, припадъци, жълтеница и апоплексия.
След като свършеше работа, тя поемаше следващия случай, точно когато лекарят пристигаше в къщата на първия пациент, понякога останал без дъх, в зависимост от разстоянието, което бе изминал. За него оставаше само да провре глава през открехнатата врата, да се извини, че е пристигнал толкова късно, и през стиснати зъби да похвали работата на колегата си.
С годините, в интерес на истината, лекарят ставаше все по-бърз и от тичането по хълмовете придоби мускулесто, елегантно тяло на атлет. Понякога обаче мускулни разтежения го принуждаваха да остане вкъщи с вдигнат крак на възглавница, скърцайки със зъби, защото знаеше, че Кончета Крочета става още по-необходима на пациентите — а той — още по-малко.
Въпреки всичко беше широко известно, че лекарят и сестрата са силно влюбени един в друг.
Мъжката гордост на доктора бе наранена от това, че е изместен от медицинската сестра в привързаността и обслужването на пациентите, и въпреки че той не я обвиняваше за това, не можеше да обвини и себе си. Не можеше да премести къщата си. Не можеше да ползва транспорт. Това бяха фактите по случая и той не би могъл да прахосва енергията си за тези ефимерни светулки, наричани „каквото и да било“.
Докато кръстосваше тичешком безлюдните възвишения и залесените долини, пресичаше кристални потоци и трасираше обширни, плодородни равнини, мислите му неизменно бяха свързани с Кончета Крочета и в известен смисъл усещаше, че тича при нея, че тя е наградата, която го чака на финалната линия. А когато пристигаше и понякога, но но на всяка цена, беше имал късмета да види нея и всяка нейна черта, въпреки че му бяха познати, той бе поразен наново от нейната красота. Красотата й съзряваше с всяка изминала година, през която тя го чакаше, и всеки път се влюбваше в нея отново все едно от пръв поглед.
Ако сестрата останеше по-дълго от необходимото в дома на пациента; ако приемеше почерпка с чаша лимонада или бадемови бисквити в кухнята; ако, когато ме яздеше по шосетата и черните пътища в района, очите й оглеждаха хоризонта неспокойно в търсене на самотна фигура, която в повечето случаи така и не се появяваше; ако тя ме оставяше да вървя бавно, на зигзаг към дома, вместо да препускам — правеше ли я това глупава?
Тези малки неща, на които те бяха способни. Той можеше да бърза, тя — да сдържа темпото. Законът за златната среда или вероятностите определяше, че понякога, да, те ще се срещат. И тогава какви външно неосезаеми, но сеизмични трептения могат да ги осуетят. Ала въпреки този огромен полип на нежност, който съществуваше у всеки, те така и не успяха да прекрачат зеещата бездна, която разделяше професионалните им отношения от възможността те да се превърнат в лични. Този модел се повтаряше. Не съществуваше вероятност да се отклонят от вече установеното. Играеха една и съща партия шах от двайсет години и играта винаги приключваше в задънена улица. И тъй като всяка скъпоценна и така мечтана среща неизменно завършваше с неудовлетворение — скована, неловка, разочароваща, — преди още да се разделят, всеки от тях копнееше за следващата възможност да се срещнат и може би тогава всичко щеше да е различно.
Моментът, в който се изсипа дъждът от пера, беше решителен. Разговорът, който проведоха тогава, беше най-личният, откакто се познаваха, разговор, който сестрата щеше да съхрани в паметта си, както щеше да пази шишенцето си с пух. Кончета Крочета, една забележително разумна жена, преди години бе изоставила надеждата да бъдат нещо повече, отколкото бяха, един за друг. Твърде много от най-хубавите й години преминаха във въздишки по доктора. Обичаше го, но не очакваше нищо.
Втора глава
Междувременно Аркадио Карнабучи бе в агония от дупката, зейнала в мечтите му от кофата с вода на Фернанда Пондероза. Наум той връщаше отново и отново спомена за сцената стотици пъти. Къде бе сгрешил? Не разбираше. Взе предпазни мерки, като обвини себе си, въпреки че все още не можеше да приеме случилото се за своя вина. Как бе възможно нещата да се развият толкова зле? Дали не беше пял достатъчно добре? Според него това беше изпълнението на живота му. А може би грешеше? Вече не знаеше какво да мисли. Прехвърли наум всичко случило се милион пъти. Пижамата му се превърна в усмирителна риза.
И въпреки всичко той хранеше надежди. В края на краищата тя беше дошла. Беше тук. В съседство. Реката на истинската любов никога не тече спокойно, спомни си той думите на майка си, а ухажването на по-възрастния Карнабучи, от всяка гледна точка, не беше христоматиен пример. Той трябваше да превземе едно сърце. Щеше да оправи нещата. На сутринта пак се готвеше да отиде при нея. Сега беше прекалено късно. На сутринта тя щеше да разбере, че е действала необмислено.
По-късно това ще е нещо, с което щяха да се шегуват в перфектното си семейство пред синовете. Да, това беше моментен неуспех. Била е изморена от пътуването. В крайна сметка тя беше потопена в скръб заради внезапния шок от смъртта на сестра й. Може би бе сгрешил единствено с определянето на точния момент. Беше я изненадал. В това той намери утеха и реши, че щом съмне, ще опита отново.
Недалече от него, Фернанда Пондероза намери отдавна изоставената спалня и се стовари изтощена на нея. Собствените й мебели останаха отвън — не можеше да ги внася сега. Силвана бе мъртва. Тя самата още не можеше да повярва. Въпреки че тяхното съперничество започваше още от времето преди да се родят, когато всеки зародиш се бореше да си осигури своето собствено пространство, своето собствено оцеляване, имаше връзка, която ги държеше заедно и която никой не можеше да прекъсне.
В умореното й съзнание оживяваха сцени от миналото — тържества за рождени дни, каране на
