Ашланд Прайс
Мира
Пролог
Фермата Стор, Норвегия.
Късното лято на 840 г. от новата ера.
Брандър се отпусна на скамейката до първата маса и хвърли бегъл поглед към празненството, като се усмихна насила. Отляво се бяха събрали негови чичовци, които играеха хазартни игри. Отсреща се намираше дългото огнище, около което се бяха скупчили няколко готвачи и момичетата, които сервираха. От другата страна се намираше масата, на която режеха говеждото. Отдясно седяха гостите, които участваха във вечерните надпивания.
Голямата къща на баща му бе изпълнена с веселие. Това обаче бе привидно, тъй като техният род се приготвяше да си вземе по всяка вероятност последно сбогом с Брандър и по-младите родственици.
Брандър бе участвал в нападения заедно със своите чичовци от дванадесетгодишна възраст и вече бе присъствал на девет такива пиршества. Но сега разбра, че те бяха много по-различни. Другите бяха истински чествания, напълно заслужени възнаграждения за благополучното прибиране вкъщи с товар от съкровища. А събирането тази вечер бе всъщност истинска мъка. Това беше смело впускане в сравнително неизследваното начинание да се заселят върху земите на друг род. На Брандър му се прииска сбогуването да приключи, за да може заедно с екипажа си да се оттегли и да поспи преди заминаването на следващата сутрин.
Но дори и в този момент той хвърли кос поглед към съучастниците си в предстоящата рискована операция. Това бяха двамата му по-малки братя — Рурик и Ланг, които също бяха осъдени, от реда на тяхното раждане, да се простят с надеждата да придобият достатъчно обработваема земя в родната Норвегия. Брандър беше чул, че някога е имало достатъчно равнинни земи, за да стигнат както за първородните синове, така и за породените. Но поради преобладаващия планински терен и присвояването на толкова много обработваеми земи от поколения графове през миналия век единствената възможност сега за по-младите мъже във всяко семейство бе да се отправят към нови земи.
Крайната цел в дадения случай бе Ирландия, приказната страна Ерин. Брандър можеше свободно да говори местния език и достатъчно добре познаваше начина на живот на хората, за да поеме риска за установяване на постоянен лагер. Едно беше да нападаш и да бягаш всяка година, да пътуваш през море единствено за да плячкосваш и след това да се оттеглиш. Съвсем друго обаче бе да разтовариш всичките си вещи на същия този чужд бряг и да се опиташ да останеш там завинаги, без да предизвикваш враждебност у местното население.
През целия си живот Брандър се бе учил да се бие. Той беше започнал да мята копие и да си играе със сабя от четиригодишна възраст и в резултат на това бе усвоил хиляди начини, с които можеше да убие един човек. Това, което не беше научил и на което сега смяташе, че новият народ не може да го научи, бе как да се въздържи от боя, как да отстоява своето, без да грабва сабята или лъка, как да сключи мир с един народ, който нямаше никакво основание да приветства него и братята му и дори да понася присъствието им, и как да запази този мир.
Наистина Рурик и Ланг сега не изглеждаха по-спокойни от Брандър предвид предстоящото начинание. Но един вътрешен глас му напомни, че те винаги бяха знаели. Баща им никога не бе крил факта, че единственият им избор бе един ден да се отправят в търсене на собствени земи. Нещо повече, предводителят почти завиждаше на по-малките си синове на моменти и твърдеше, че докато породените синове са принудени да търсят другаде късмета си, най-големият е заставен да остане в Норвегия и да търпи безкрайния зимен мрак и студ, жестокостта и недоимъка. А това бе трън в очите на Стор, първороден син от предишното поколение. Очевидно графската титла, при всичките привилегии, които тя носеше, беше своего рода „ад“.
Брандър не се съмняваше в това. Баща му винаги бе казвал истината и когато говореше с наивно светнали очи за перспективата да се заселят завинаги на ирландското крайбрежие, окъпано в слънчева светлина и топли течения, той бе сигурен, че чувството му е искрено. Обаче това, което баща му пропускаше, бе несигурността. Защото въпреки трудностите, животът в Норвегия поне им беше ясен. От друга страна, Брандър се страхуваше дали изобщо ще им позволят, на него и на братята му, да слязат на брега на чуждата земя. Изложена на постоянни нападения от половин век насам, Ирландия вече имаше своите воини, които бяха в постоянна готовност. Народът й бе понаучил нещо за превъзходните оръжия и тактика на мъжете от Туле, за седемте краля, както и за нарастващите богатства на църквата. В Ирландия бяха наели големи бойни отряди, обучени да нападат и най-големия вражески кораб още при появата му.
Девет години хаотични набези бяха показали на Брандър, че хората от неговата родина се държат в положение на защита. И въпреки че, както твърдеше и пред баща си, в това той виждаше само малодушие, Брандър знаеше, че може много лесно да забрави вкуса на „топлите течения“ на Ирландия, докато се носи по корем със забито в гърба копие.
Той обаче искрено се надяваше, че това няма да се случи. Ако ирландците дадяха възможност на него и братята му да слязат на брега, той щеше да направи всичко възможно да влязат в новото общество по мирен и изгоден за всички заинтересовани страни начин. Брандър и братята му, които нарочно не се бяха обвързали с жени в Норвегия, щяха да направят всичко възможно да спечелят сърцата на ирландски момичета и да се оженят за тях. Щяха да влязат чрез женитба в най-първите родове и да отгледат децата си по подобаващ начин. Баща им смяташе, че могат да постигнат постоянен мир и съгласие единствено чрез смесване на кръвта, и Брандър бе склонен да се съгласи с него.
Следователно при пристигането си в новата родина трябваше да спечелят не само мир, но и любов. Не можеха просто да изнасилват и опустошават, както бяха правили досега, а всъщност трябваше да се заемат с деликатната работа да спечелят сърцата на чуждите жени
Като призна в себе си този факт още веднъж, Брандър отпи нервно една голяма глътка от виното и прехапа бузата си, докато потече кръв. Отмести поглед на другата страна и видя майка си и баща си, които продължаваха усмихнато да водят приглушения си разговор по време на вечерята. Те се бяха срещнали в Ирландия преди двадесет и пет години при обстоятелства, почти толкова враждебни, колкото и тези, пред които предстоеше да се изправят Брандър и братята му. Само преди две десетилетия тези обожаващи се съпрузи бяха врагове. Като продължаваше да ги наблюдава, Брандър не можа да се въздържи да не поклати леко глава.
Трудно можеше да си представи човек, че двама души, които толкова отдавна спяха в едно легло, някога са се сражавали един срещу друг, че толкова мила и крехка жена като скъпата му майка е могла да остави такъв голям белег на рамото на баща му. И все пак белегът беше там като свидетелство на тяхната вражда заедно с пламъка на тяхната любов, която грееше в очите им.
Годините бяха посребрили кестенявата някога коса на майка му, а русата коса на баща му бе станала снежнобяла, но тяхната привързаност все още озаряваше лицата им. В такива моменти в сините очи на Стор проблясваха живи пламъчета, които издаваха тайната на прераждането на врага в любовник и на лъвицата в агне.
Брандър осъзна, че това изкуство бе най-важното нещо, което той трябваше сега да научи от баща си. Не как да стане по-добър в управляването на кораб или по време на нападение, а как да ухажва и предразполага тези, които не проявяваха никаква наклонност към поражението. Това бе тайна, в която по правило един мъж трябваше да посвети синовете си, мислеше си Брандър, като погледна Стор със странна смесица от ревност и възмущение. И все пак той знаеше, че в стоически родове като тези в Норвегия темата за любовта почти винаги се избягваше. Любовта се смяташе за признак на слабост, а не за страшна сила, каквато всъщност беше.
„Има достатъчно недоразумения между мъжете и момичетата и от един народ“ — помисли си Брандър, като присви очи. Толкова бе трудно да се стигне до истината между казаното и премълчаното, между подразбираното и неразбраното, че едва ли беше възможно да се създадат истински връзки между чужденци, които даже не говореха на един и същ език!
Той отново отмести поглед от родителите си, като въздъхна раздразнено при мисълта, че от него се очаква да успее в решаването на такава задача без необходимото напътствие. И сякаш за да го вбеси, точно в този момент от дясната му страна се разигра сцена, която илюстрира същия този хаос между
