желание да научи всичко за него. — Не беше ли по-лесно просто да останете в Туле?
Той се засмя тихо.
— По-лесно! Несъмнено. Но не и целесъобразно, защото в Туле, както я наричаш, има много планини и много малко равнини за обработване.
— А в Ерин има ли повече?
Той отново се усмихна, този път учуден от факта, че тя знаеше толкова малко за собствената си страна. Но хората в Ерин живееха в укрепления, припомни си той. Те рядко пътуваха с цел да нападнат или да търгуват, както беше при тях. Знаеше, че бе напълно възможно тя никога да не се е отдалечавала от дома си повече от тези скали.
— О, да. В Ерин има. Идвал съм тук много лета и можеш да ми вярваш, че тук има много свободна земя.
Мира наистина не знаеше със сигурност. Познанията й за родната страна бяха твърде оскъдни, за да може да коментира. Но съдейки по това, което бе видяла през седемнадесетте години на своя живот, тя наистина си мислеше, че между племената в района лежат много необработени земи. Дали обаче местният крал щеше да даде част от тях на норвежците, още не се знаеше.
— Как се казваш? Може ли да науча името ти, при положение, че ти знаеш моето? — продължи тя, като усети, че е най-добре да се прехвърлят на не толкова спорен въпрос.
— О, извинявай! Трябваше да се представя. Колко невъзпитано от моя страна! Казвам се Брандър, син на Стор.
Тя се намръщи.
— Името на баща ти е „Син“?
Той с усилие се въздържа да не се засмее и поклати глава, като се сети, че, колкото и да изглеждаше смешно, за една ирландка беше естествено да вземе последната част от презимето му за лично име на баща му. „Мак“ — това беше представката, която при тях означаваше „син на“. Следователно за нея беше необичайно същата функция да се изпълнява от една наставка.
— Не. Баща ми се казва Стор, което означава „велик“, и аз мисля, че в много отношения това име му подхожда.
Тя кимна замислено и отново прикова поглед в кошницата. По внезапното изчервяване на бузите й, както при майка му, Брандър позна, че се почувства неловко от дързостта и непочтителността, изразени в такива имена на викингите. При все това тя го погледна насърчително.
— А твоето име? И то ли говори за величие?
— Не. По-скоро за меча. То изразява само болезнени неща, мечове и главни.
— Тогава излиза, че и двамата носим неподходящи имена. Моето име изразява веселие, а днес не ти показах нищо друго освен сълзи. А ти? — продължи, като го погледна право в очите. — Не мога да си представя, че косим само болка на останалите. „Само като те видя и ме обзема неописуема радост“ — помисли си тя. Но, за съжаление, й липсваше кураж да го каже.
Изглежда, обаче, че той го разбра. Сигурно очите й я издаваха, защото в този момент на устните му заигра ласкава усмивка.
— Ами, аз по-рано ти казах как бих те нарекъл, ако беше моя… искам да кажа, моя дъщеря — неловко добави той.
Брандър се засмя тихо и смутено, и тя се присъедини, като напълно споделяше огорчението му.
— Но, разбира се. Какво друго бих могла да бъда? — попита Мира риторично, като се опита да заглади нещата. Тя чак се изненада, когато той стана сериозен и й отговори:
— О, много неща — понижи той глас в благоговеещ шепот и леко стисна ръката й. — Много чудесни неща, предполагам.
Гледаха се в очите в продължение на няколко секунди. Той сякаш проникваше в самата й душа, а тя имаше чувството, че ще се удави в синята бездна на очите му, която я поглъщаше като дълбините на морската шир.
Боже господи! Какво ставаше? Какво правеше той? Почти напълно хипнотизирана, Мира осъзна, че той я привлича нежно към себе си, сякаш… „Да ме целуне…“ — изведнъж разбра тя. Но, несигурна, че може да му отговори, се отдръпна.
— Знаеш ли? Почти не те познавам — запъна се тя, като освободи ръката си от неговата. За нейно облекчение той не реагира, даже не се обиди, а по-скоро се изненада.
— Какво повече бих могъл да ти кажа? — попита Брандър, като вътрешно се упрекна, че така глупаво избърза с тази увертюра.
От опит бе научил, че някои момичета приемаха с признателност такъв предразполагащ контакт, но тя явно беше по-различна. На първата им среща едва не бе припаднала от страх и сега трябваше да се въздържи да не се поддава на поривите си и да не избързва така.
— Питай каквото искаш — добави той, като се постара да вложи достатъчно разкаяние за нетактичната си постъпка.
— Не си ли сгоден или женен? Да започнем с това — каза тя, като в гласа й се долавяше моралистична нотка.
Той поклати отрицателно глава:
— Нито едното, нито другото. А ти? — попита той, като я погледна закачливо.
Мира тъкмо се канеше вместо отговор да го прониже с още един укорителен поглед, с който да му покаже че отново си позволява твърде много, когато истината я жегна направо в сърцето. Наистина, тя все още бе само уговорена. С нейно или без нейно съгласие обаче тя не можеше да се прибере вкъщи, без да се е извинила писмено на Мак Куган преди полунощ.
— Ами, аз… — думите й секнаха, като видя как Брандър се учуди на нерешителността й. — Мисля, че да — призна тя с несигурен глас. Брадичката й затрепери и тя усети, че отново ще се разплаче.
— Какво? Да не искаш да кажеш, че родителите ти са дали обет да те изпратят в манастир? — опита се да познае Брандър, когато тя не успя да отговори.
— Не. По-лошо. Искат да ме дадат на Наял Мак Куган, началника на кралската армия.
Искрено обезпокоен, Брандър седна, без да мръдне.
— О, господи! Толкова съжалявам! Оказва се, че погрешно съм започнал да ухажвам чуждо момиче. Трябваше да ме предупредиш.
— Но аз не исках. Сватосването е само в началото, а аз изобщо не мога да го приема.
— Значи ти не го искаш?
— Не. — Тя вдигна лице към небето като при молитва. — Света Богородице! Не! По-скоро бих излизала кочината, отколкото да стана негова жена.
Брандър се изкуши да се засмее при този театрален жест, но като видя нещастната физиономия на събеседничката си, успя да се овладее.
— Затова ли си плакала?
Тя кимна утвърдително.
— Не ти ли харесва този воин?
— Ако трябва да бъда съвсем искрена, той ме отвращава. Косата му е дълга, на фитили, и е червена като огъня в ада. Краката му са с размерите на най-голямата лодка на един кораб. А очите му са като процепи на котка.
Тук Брандър се засмя, отчасти защото дарбата й да хиперболизира го забавляваше и най-вече — защото, изглежда, все още имаше някакви шансове.
— Добре, не можеш ли да спестиш на родителите си всичко това? Не им казвай, че не харесваш този мъж.
— Но аз им казах. За Бога, казах им — възкликна тя. — Сигурна съм, че знаят. Но това не променя нещата. Мак Куган е четвъртият наследник на трона след краля и неговите синове. А за такива като мен това е прекалено голяма чест, за да могат да я отхвърлят просто така, нали разбираш?
— Хм, страхувам се, че да — отговори Брандър и, изглежда, че и за двамата въпросът беше изчерпан.
— Но аз не дойдох тук, за да говорим за Наял — решително заяви Мира.
— Да зная. Ти се върна за кошницата.
