Тя се обърна с лице към него, решена този път да говорят само за него, а не за проблемите и, с които щеше да се сблъска, като се върне вкъщи.
— Не, не само за нея — каза Мира, изведнъж намерила куража, с който той й направи същото признание преди малко. — Дойдох с надеждата да те видя още веднъж.
Той я погледна така, сякаш това бе последното нещо, което очакваше да чуе от нея. След това, като положи усилие да не се усмихне, наведе глава и започна да рови с пръсти тревата пред него.
— Това забавлява ли те? — разсърди се Мира, след като той не проговори няколко секунди.
Леката му усмивка веднага изчезна и той я погледна с широко отворени очи като каещо се кученце.
— Не.
— Тогава какво? Не разбирам смисъла на усмивката ти.
— Доставя ми удоволствие, Мира — каза той нежно. — Това е всичко.
— О! — възкликна тя и кимна от учтивост, но дълбоко в себе си знаеше, че това не бе „всичко“, както твърдеше той.
Въпреки ограниченията, които нейният език му налагаше, Брандър съвсем не беше прост. Това беше повече от явно. И тази усмивка, която той така усърдно се опита да скрие, съвсем не беше невинна. Тя означаваше… познаване, липсваше й по-точна дума. Тя беше многозначителна и възбуждаща по начин, който Мира не искаше да признае пред себе си. И може би най-важното, тя бе тържествуваща, а това я объркваше още повече.
— А! Ти си бил хитър! — забеляза тя.
Той я погледна озадачено, сякаш не разбра добре какво му каза.
— Хитър?
— Да. Като лисица. Даже коварен.
— О, да, коварен. Спомням си тази дума. — Гласът му стана много сериозен, почти покровителствен. — Знаеш ли, Мира, трябва да си призная, че има още много неща, които не зная за вас. Но в моята родина един мъж не споделя някои мисли, особено ако се отнасят за жена. Разбираш ли? — попита той, като я погледна в очите.
Тя кимна и от неудобство преглътна. Той отново бе придобил изражението, което носеше преди малко, когато искаше да я целуне. Мира сега наистина разбра, че беше хиляди пъти по-добре за един мъж да се въздържи, когато и да сметнеше за необходимо, отколкото да рискува и да изнасили жертвата си, както едва не се бе случило с нея преди години.
— Тази… тази твоя родина, Туле. Наистина ли там е толкова студено и пусто, както съм чувала да казват? — попита тя, като усети, че пак е настъпил момент, когато и за двамата е по-добре да сменят темата.
Той с облекчение отговори:
— Да може би. При нас зимата е цели три месеца по-дълга и в средата на сезона снегът стига ръста и на най-високия мъж.
При тези думи тя потрепери.
— О, това не би ми харесало. Сигурно бих замръзнала в кревата си.
Той се усмихна.
— В твоя, може би, но не в моя, нашия — бързо се поправи той, като се ядоса на себе си, че не може да поддържа разговора в благоприличен тон. — Нашият… нашите кревати не са поставени направо на пода, а върху дървена рамка.
Тя се намръщи.
— Нещо като маса?
— Да като маса, само че не толкова висока. Върху нея се слага сламеник, а отгоре се постила одеяло или кожа И става много топло. Твърде уютно, за да иска човек да става от леглото сутрин през зимата — добави той като гледаше много стеснително.
Тя обмисли всичко, като направи всичко възможно, за да си го представи.
— Аха. Сигурно е много приятно.
— Ние сме докарали няколко с нас. Легла, искам да кажа. Ако някога искаш да ги видиш в лагера… имам предвид, просто да погледнеш едно от тях — приключи той, като се постара да отправи поканата си съвсем невинно, както наистина мислеше.
— О, да, някога — съгласи се Мира, като отново усети остра болка при мисълта, че поради бащините й планове такъв случай сигурно никога нямаше да се появи.
Тя отново си напомни, че няма да позволи на Мак Куган да развали миговете, които й оставаха да прекара с норвежеца. Този Брандър й хареса. Той изглеждаше добър и състрадателен като езичник. Тя започваше да се чувства толкова приятно с него, сякаш цял живот го бе познавала.
— А вашите жени? Днес сутринта видяхме, че носят шалове на главите си. Заради вашия бог ли се покриват?
— Богове — поправи я той. — Ние имаме повече от един бог. Но не е за това. Те ги носят заради слънцето, защото, както ти казах, в нашата страна е много студено.
— И какво им виси тук? — продължи тя, като се изчерви и постави ръце точно над гърдите си.
Той изглеждаше едновременно объркан и смутен от въпроса й. Тогава изведнъж разбра.
— О, имаш предвид техните верижки. Това са тънки метални въженца, които са закрепени на презрамките на престилките им. На тях носят всякакви женски пособия — ножици, игли и ножове.
— О! — Тя одобрително кимна с глава. — Колко практично! Може би и ние трябва да започнем да правим същото.
Мира обаче не мислеше така. Идеята жените от племето й да започна да се кичат с пособия за шиене, й се стори твърде утилитарна за вкуса й. Даже предполагаше, че някои ще й се присмеят за това, но премълча, за да не обиди чужденеца.
— Добре, кои са тези жени с вас, щом не са годеници и съпруги? От вашето племе ли са?
— При нас няма племена. Ние не живеем в укрепления, а в стопанства, собственост на съпруга и съпругата. Тези жени са мои роднини. Те са мои братовчедки и жените на мои братовчеди. А една от тях, нека божествата се смилят над нас, е моята сестра Астрид.
— Астрид? — повтори Мира, като се въздържа да не се засмее, защото името й прозвуча грозно. — И какво, извинявай, означава това име?
— Нещо с божествена сила. Името наистина и подхожда. Нашата Астрид е много силна.
— Със силен характер ли искаш да кажеш?
— Ами, да… това също, разбира се. Имам предвид силен изобщо. Нали разбираш! —
— А кой беше мъжът с теб?
— Брат ми Рурик.
— Колко от твоите братя водиш със себе си?
— Само Рурик и Ланг.
Мира прехапа устни, но не можа да сдържи усмивката си.
— Вашите имена са много различни от нашите.
— Да. И аз така мисля.
— Наистина ли мислиш, че ще бъдете щастливи тук, в Ерин? — попита тя, като тонът й изведнъж стана много сериозен и проучващ.
— Да, мисля — отговори той, без да се колебае, като продължи да си играе с тревата пред него. — Идвали сме тук много пъти и познаваме много от вашите земи, даже мисля, че ги обичаме.
— Обичате ги?
— Да. Заради неща, които, обзалагам се, вашите хора приемат за дадени. Заради красотата, която, да кажем, един съпруг след дългогодишен брак е престанал да вижда в съпругата си. Заради бреговете, които като боси момински крака се мият в топлите води на това южно море. Заради климата, мек като майчина прегръдка. Заради зелените хълмове и долините. За нас това е рай, Мира, за който сме готови да се бием, ако се наложи да воюваме за привилегията да останем тук — добави той със заканителен тон.
