само сведе лице надолу и го покри с ръце. Тогава, за неин най-голям ужас и удивление, тя се разрида.
Глава 3
Докато повечето хора от племето изглеждаха склонни да повярват, че избликът на Мира се дължи на дълго потискан стремеж към Мак Куган, баща й и самият Наял не мислеха така. Като решиха, че е най-добре да оставят героя и неговата любима сами за малко, гостите се разотидоха почти толкова бързо, колкото бяха пристигнали. И когато Мира остана сама с родителите си и Мак Куган, който още стоеше до огнището, истината излезе наяве.
Мира ненавиждаше Наял, или по-точно — отвращаваше се от него. И когато той се върна на масата, за да говори с нея, тя просто не можеше повече да се преструва. Чу го как се приближава зад гърба й. Той постави ръце върху раменете й и тя най-после вдигна лице и се обърна, като го прониза с най- унищожителния поглед, на който беше способна.
Той ясно видя ужаса, изписан в зачервените й от плача очи, и веднага се отдръпна, като така рязко издърпа ръцете си, сякаш ги бе поставил върху нажежени до бяло въглища. Явно неспособен повече да понася това, че е отхвърлен, той се обърна към баща й със стоманено изражение на лицето.
Обикновено резките черти на мистър Мак Игън сега изглеждаха размазани. Устата му увисна отворена, сякаш всеки момент щеше да признае поражението си, и дългите бръчки, които се спускаха от високите му скули, като че ли се сляха с двойната му брадичка.
— Днес пристигнах тук, за да ви защитавам от мародери — заяви Наял през стиснатите си зъби. — Дойдох от добра воля, но си тръгвам обиден, дълбоко обиден, обръщам ви внимание — добави той, като размаха пръст срещу бащата, а след това отиде до вратата със същия недоволен вид и се обърна назад само за да произнесе прощалните думи: — Говори й, Сайлъс. Ако си глава на това семейство, говори й, или, заклевам се, ще разредя посещенията си в това укрепление!
Въпреки че с една част от съзнанието си Мира посрещна с радост тази декларация, като цяло тя знаеше, че Мак Куган наистина ще изпълни заплахата си. Без защитата на кралската армия тяхното племе можеше да се превърне в лесна плячка през следващите няколко години. Като осъзна това, сърцето й лудо заби от мрачни предчувствия сред пълната тишина, която последва излизането на Наял.
— Хайде, Сайлъс! — започна да го увещава мисис Мак Игън, като се спусна към масата, за да застане между съпруга си и първородната им дъщеря. — Много добре знаеш колко непостоянни са младите момичета. Женени сме от толкова години и ти знаеш колко бързо можеш да ме накараш да си променя решението за много неща.
Заради майка си, която й пречеше, Мира не можеше да вижда лицето на баща си. Неговото ръмжене обаче й показа, че той беше точно толкова разярен, колкото очакваше.
— Това е чест за нас, Дейдре! Най-високата чест, оказвана някога на това племе, едно от многото в това кралство. При толкова много момичета, които Мак Куган би могъл да ухажва, той избра нея! Нашата опака, малка Мира, за което никога не съм смеел да се надявам! И сега той й прави предложение пред толкова много хора, а единственият й отговор е да избухне в горчиви сълзи! Срамота! Ще я убия, щом стигна до нея!
Между тях избухна свада. Мира чу как баща й се спусна към масата и се боричка с майка й, за да я хване. Тя обаче не знаеше кой е победител. Беше твърде ужасена и само можеше да крие лице в ръцете си.
„Какво ме прихваща, та се разплаках от стихотворението на Наял?“ — запита се мислено. Независимо от другите й недостатъци тя не бе ревлива по природа. Затова реакцията й я бе изненадала толкова, колкото и другите. „Норвежецът!“ Пак този викинг беше замъглил съзнанието й и влияеше върху чувствата й. Мислеше за това колко трогателно я бе оприличил на роза. Каква ирония на съдбата, че с едно-единствено изречение чужденецът бе успял да я развълнува така, както Мак Куган никога не би могъл да направи с безкрайните си строфи. И това бе самата истина. Бе наблюдавала Наял, този надут селянин със схванати мускули, който толкова много й напомняше за онзи викинг, който преди години се отнесе с нея като с животно, и риданията сами се отприщиха.
След всичко, което се бе случило през последните няколко часа, светът се бе преобърнал наопаки за нея. Дългогодишният защитник на форта се бе превърнал в неин екзекутор, а очарователният норс, когото бе срещнала, се оказа някакъв роднина.
Като се вземе предвид всичко това, избликът й можеше да се разбере, дори да й бъде простен. Колко жалко обаче, че не смееше да го обясни на родителите си. Тя вече бе твърде влюбена в чужденеца, за да рискува живота му, като се опитва да се спаси от един бой.
Мислите й бяха прекъснати, защото боричкането най-накрая приключи и баща й отново заговори. Тонът му не беше вече ядосан, а подчертано смразяващ, и без да знае защо, това й се стори още по-голяма заплаха.
— Тя ще изпрати на Наял официално извинение още днес. В него също така ще заяви съгласието си да я ухажва, ако той още желае това! Ще направи всичко това или ще я изхвърля от къщата си, преди да е настъпило полунощ! Чуваш ли, Дейдре? Ако не се подчини, няма да остане под този покрив нито ден повече!
Мира махна ръце от лицето си и остана с отворена уста при този ултиматум.
— А сега, жено, предупреждавам те, махни я оттук. Да не я виждам изобщо! Защото, ако започна да я налагам, кълна ти се, че няма да се спра.
Сайлъс Мак Игън отново се беше ядосал, но Мира и майка й не бяха толкова глупави, че да останат да го слушат. Преди Мира сама да стане, майка и я издърпа от скамейката и я бутна към вратата, като през цялото време внимаваше да са достатъчно далеч от баща и.
Време беше Мира да отиде за кошницата, която сестра й така невнимателно бе изпуснала тази сутрин. За нея бе най-добре да отиде далеч от форта за малко и добре да размисли върху това, което се бе случило.
Докато се връщаше към скалата, отново я обзеха противоречиви чувства. Тя, разбира се, се срамуваше от необуздаността си и съжаляваше за бедата, която навлече на родителите си. И въпреки това изпита някакво странно въодушевление, когато се приближи към мястото, където бе останала кошницата Такова нещо й се случваше за първи път в живота и. Макар че лицето й бе все още подуто от сълзите и косата и разрешена от изпитанията през този ден, настроението и странно се приповдигна от възможността отново да бъде толкова близо до лагера на норвежците и да зърне очарователния си нападател още веднъж.
Знаеше, че трябва да се страхува. Здравият разум й подсказваше да отиде до скалата по заобиколен път, за да не я видят чужденците. Въпреки това реши да тръгне направо. Нещо повече, направи го умишлено, без да се колебае, като че ли не я интересуваше дали ще я видят и нападнат. В действителност й беше все едно.
Нещо се бе случило с нея през последните няколко часа. Може би наред със самообладанието си бе изгубила и ума си, защото в този момент бе сигурна, че по-скоро ще умре в ръцете на викингите, отколкото да се върне във форта и да се съгласи да живее по вкуса на Наял Мак Куган.
Навсякъде цареше спокойствие, когато най-накрая стигна платото и започна да си проправя път към далечната скала, от която така трескаво беше избягала преди няколко часа. Чуваше шума на прибоя, който идваше от брега, и пресекливите крясъци на чайките над главата й. Ако не знаеше, че във вдлъбнатата основа на скалата, на която стоеше, се гуши лагерът на пришълците, наоколо нямаше нищо, което да издаде тяхното присъствие.
Те обаче бяха далеч оттук, спомни си тя. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани толкова дълго време. Всъщност, ако не бяха палавите й сестри, тя все още нямаше да знае нищо за тях. Нямаше да знае, че на света може да има толкова привлекателен и незабравим мъж като онзи, когото бе срещнала тази сутрин.
Като стигна до склона, Мира седна на скалата. Болката от разправията с баща й напълно бе потиснала чувствата й по пътя. Но сега съзнанието, че прекрасният чужденец е там долу, най-накрая й подейства и тя трябваше първо да се успокои, преди да се спусне към издатината.
Но къде беше кошницата? В момента, в който погледна надолу и видя, че я няма, я обзе някаква
