Отново се погледнаха в очите като преди малко. Този път обаче тя безпогрешно видя колко е влюбен.
— Да се биеш, ако трябва, за момиче ли искаш да кажеш? — прошепна Мира многозначително.
Той й отговори също толкова тихо, като отново протегна ръце към нея първо, за да вземе кошницата и да я остави на земята, и после, за да я притегли към себе си.
— Точно така. Ако трябва.
Най-накрая се случи — контактът, от който така свенливо се бе отдръпнала преди малко, но от който сега нямаше толкова глупаво да се откаже. В следващата минута той я обгърна с ръце и устните им изведнъж се сляха в тишината на благоуханния късен следобед.
Топлите му устни се притиснаха към нейните и тя с удивление усети, че всичко бе много по-различно, отколкото с другия норвежец, който насила мачкаше устните й. Този бе нежен, мил, спокоен. Това беше нежен контакт, който едно уязвимо човешко същество осъществяваше с друго. На Мира й стана така приятно и толкова се увлече, че дори не протестира, когато той вдигна едната си ръка и подпря с нея главата й така, че стана още по-трудно да се измъкне.
Тя само простена с тих, но ясно доловим стон, който се надигна някъде от дълбините на самата й същност, и сякаш насърчен от това, викингът започна още по-страстно да я целува.
Той се мъчеше да разтвори устните й, като че ли по някакъв начин се опитваше да я погълне. Един или два пъти тя почувства как езикът му изкусно очертава отвора на устните й, сякаш искаше същия прием, който предлагаше.
Позволи му всичко това, без да се колебае, Но когато изведнъж усети тежестта му да я притиска надолу и се озова върху легло от трева, в нея се надигна един глас, изпълнен с предчувствия.
— Спри, моля те! — изплака тя, като буташе нагоре гърдите му. — Не мога да дишам. Остави ме да помисля. Остави ме да дишам.
Той се вцепени. След това започна да се надига, като все още изглеждаше замаян и изпълнен с възторг от трескавата обмяна на чувства, за което вероятно говореше и нейният вид.
— Нараних ли те? — промълви уплашено Брандър.
Тя вдигна поглед към сините му очи и отново видя същата нежност.
— Не Ни най-малко. Просто ние… не трябва да правим това, Брандър. Трябва да ти кажа „не“, докато все още имам воля да го направя. Разбираш ли.
Той не отговори. След няколко секунди кимна унило.
— Ти не искаш това, нали?
Нараненият поглед в очите му я прониза.
— Боже, господи! Разбира се, че искам! Чувствам се толкова близо до небесата, както никога няма да бъда.
Той леко се усмихна, явно доволен от отговора.
— Можеш ли отново да мислиш и да дишаш? — подразни я той.
Мира свенливо се засмя.
— Да. Просто ти трябва да ме разбереш. Няма да бъда полезна и за двамата, ако ме опозориш, нали.
— Предполагам.
— Разбира се, че няма. Особено ако ми е съдено да се озова в леглото на Наял Мак Куган… О, Боже, помогни ми! Самата мисъл ме кара да умра! — Тя изведнъж се задави и накрая отстъпи пред напора на сълзите, които постоянно пълнеха очите й с кратки прекъсвания, откакто се бе противопоставила на баща си.
— Тогава остани тук, при нас — покани я той, като пренесе тежестта си на лявата ръка и с ръкава на дясната избърса сълзите й.
Тя вдигна ръце нагоре, хвана пръстите му и ги поднесе към устните си. Затвори очи и ги целуна с признателност.
— Скъпият той! Ти си истински светец, щом ми правиш това предложение. Но аз не мога да го приема, защото те ще дойдат да ме търсят и заедно с мен ще открият и вас. И мистър Мак Куган ще доведе тук всички войници, които може да събере, и ще ни направят на пух и прах!
— Значи той още не знае, че сме тук?
— Света Богородице, не! За нищо на света не бих му казала за теб. Всъщност никой не знае освен мен и сестрите ми. Мак Куган дойде на обяд във форта и не посмяхме да говорим за вас.
— Но сега го няма, нали?
— Не. Надявам се, че си е отишъл за няколко дни.
— Тогава можеш спокойно да се върнеш там и да им кажеш. Разкажи на Киарда Мак Айл за кръвната ни връзка с нея и останалите от семейството й.
В отговор Мира само вдигна умоляващ поглед и се взря в него изпитателно.
— Не, Брандър. Зная, че така искаш, но аз наистина мисля, че това е неразумно.
Думите й силно го обезпокоиха, но не се издаде пред нея.
— Но защо?
— Защото рано или късно, независимо от това дали нашето племе ще приеме или не, Мак Куган ще научи за вас. И тогава нищо няма да спре желанието му да ви унищожи.
— Но моите родственици са наполовина ирландци, тоест наполовина негови сънародници.
Тя поклати глава.
— Трудно е да се предскаже доколко това може да му повлияе.
— Но как можем да сме сигурни, преди да сме опитали, Мира. Не можем да предвидим какво ще направят твоите родственици, преди да сме им казали. Те ще разберат, че това не е обикновен лагер на викинги, а също и на ирландци, които търсят роднините на майка си. Наистина ли мислиш, че е най-добре да рискуваме и някой от тях случайно да попадне на лагера?
Погледът й стана толкова напрегнат, че помрачи щастливите мигове, които бяха преживели.
— Не. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнете оттук и ако искаш, да ме вземеш със себе си.
Думите й го потресоха.
— Не говориш сериозно. Ние се познаваме само от няколко часа. Как е възможно да искаш да тръгнеш с мен и да оставиш всичко зад гърба си?
— Как е възможно да искам да остана и да те видя заклан, теб и твоите хора?
Той я погледна тъжно и с разбиране, и напълно се отдръпна от нея.
„Не ме прегръща повече, защото иска да се дистанцира, за да продължи с претенциите си“ — помисли си тя. Но този негов жест засегна някаква крехка част от нея и дълбоко в себе си тя се почувства като попарена и изоставена, сякаш я беше бутнал долу в морето. Той се претърколи назад и седна, като прегърна колене и ги притисна към гърдите си.
— И къде другаде ще ни посъветваш да отидем? Кое друго кралство ще бъде по-склонно да ни приеме от това, където все още живеят роднините на майка ми?
Никое, разбира се. Това беше очевидно и нямаше нужда да отговаря.
— Значи по-скоро бихте загинали тук, на този бряг, отколкото да се върнете в Туле и да живеете там без земя? — попита след малко тя, вече смирено.
Той кимна утвърдително.
— Да. За нас би било позор да се върнем, а норвежците смятат, че винаги е по-добре да умреш, отколкото да се опозориш.
— Но вие сте наполовина ирландци.
— И това ще има значение само ако останем в Ерин. А сега, има ли във вашия род жена на име Киарда Мак Айл или не? — попита той студено.
Мира кимна. Ако той беше някой друг, тя със сигурност щеше да се ядоса от тази внезапна грубост. Но след като бе опитала топлината и ласките му, тя разбра, че не иска повече нищо друго, освен да си възвърне благосклонността му, без значение какво искаше в замяна.
— Тогава — каза той, като пъхна ръка под препаската си на кръста и извади голяма сребърна брошка, — дай й, моля те, това от мен. Ще го направиш ли? Тя беше на майка ми и носи емблемата на тяхното семейство. Исках да ти я дам още сутринта, но ти бе толкова уплашена, че нямаше да издържиш едно
