всичко, което се бе случило, нямаше намерение да позволи на това малко и потайно момиче да се измъкне от него и да се скрие в тълпата съплеменници. Искаше да я наблюдава внимателно, но деликатно, в присъствието на хора, които може би знаеха, а може би и не знаеха за заплахата, която се спотайваше на техния бряг.
Мира се опита да се противопостави. Измърмори нещо за това, че едва ли на масата ще има повече места, отколкото за членовете на семейството, но въпреки това Лон не я пускаше.
Истината бе, че всеки друг от племето би дал всичко, за да седне на масата до този почитан учен човек. Затова Мира усети, че веднъж отблъснала предводителя на армията, ако направи същото и с многообичания монах, родствениците й сигурно щяха да я пребият с камъни.
Наведоха глави, за да влязат в малката хижа. Монахът все още стискаше, учудващо силно за него, туниката й и затова на Мира не й остана нищо друго, освен да седне на масата до него.
Тайно наблюдаваше Лон, като се чувстваше не толкова щастлива от неговата близост, колкото притеснена от това, че я държи на прицел с крайчеца на окото си. Припомни си, че някога бе обикновен млад човек. Спомни си как преди пет години тръгна за манастира като послушник и сега се чудеше какво е станало с онзи красив момък. Той си бе отишъл, заедно с гъстата му някога коса. Строгият режим, който абатът изискваше от монасите да спазват от зори до мрак, малко по малко го бе очукал. Беше почернял и загрубял от безкрайната изнурителна работа на полето, където отглеждаха зеленчуци не само за братята от манастира, но и за повечето бедни в кралството.
Мира огледа крадешком изгорялата му от слънцето тонзура. Винаги бе смятала за позорно в свят, в който мъжете толкова бързо започваха да оплешивяват, църквата да изисква от най-благочестивите да си бръснат главите, докато са още млади. Без съмнение тази заповед е била издадена от някой озлобен и плешив по природа архиепископ, заядливо отбеляза за себе си тя, като се укори за непочтителността си още докато си мислеше за това.
А очите на Лон все още не бяха изгубили чара си. Те бяха тъмни и одухотворени. Понякога даже изненадваха с момчешките си искрици. Но колкото и да бяха нежни и хубави, вероятно никога не бяха блестели от любов към някое момиче. Монахът бе дал обет още твърде млад, за да е изпитвал някога плътски желания към жена. Той просто нямаше усет за тези неща, за разлика от Мира, която в присъствието на всеки мъж, когото познаваше, изпитваше това, често объркващо, съзнание за мъжкия пол, противопоставено на собственото й усещане за жена.
Колкото й да бе странно, навярно именно по тази причина досега й бе толкова лесно да му се доверява. Благодарение на разбиранията си той можеше да се издигне над нещо толкова първично като пола. Не бързаше да прецени нещата, като ги омаловажи, както правеха обикновените миряни.
Този път обаче Мира бе сигурна, че ще го направи. Тя не можеше да очаква от него да си затвори очите пред изкушението, независимо дали то идваше от страна на чуждоземци или на езичници, а Брандър, благодарение на норската си кръв, бе за него и двете.
— Какво изписваш сега, братко? — с голям интерес попита един от по-възрастните мъже от племето, когато майката на Лон постави пред всеки порция ядене.
— Първо да кажем благодарствена молитва за тази щедрост — отговори Лон с премерена строгост в гласа си.
— Да, разбира се. Моля за извинение — отговори мъжът, като се изчерви, а после всички наведоха глави в почтително очакване на думите на светия гост.
Както винаги, той изпадна в истинско красноречие. И въпреки че молитвата представляваше едно настоятелно искане да се отстоява безопасността на племето, трябваше да се отбележи, че тя бе снизходително кратка.
Само миг след това обаче Мира разбра, че от тази обиграност се нуждаеше не друг, а той самият. Като видя как добрият монах загреба от подноса със свинско пред него, сякаш не бе ял цяла седмица, тя прехапа устни, за да не се засмее на глас.
Лон успя някак си да сдъвче и да преглътне първата огромна хапка месо.
— Сега изписвам „Благословения потомък на нашия Спасител, малкия Христос“ — каза той, като най- накрая отговори на поставения му въпрос. — Ще го осветя с червен кърмъз и син адски камък.
Синьото мастило беше най-скъпо по това време и естествено присъстващите ахнаха от удивление.
— Каква възхитителна работа! — обади се някъде от дъното на хижата една братовчедка на Мира и останалите се съгласиха с благоговение.
Лон се усмихна и също кимна. Въпреки че безкрайните часове на изписване буква по буква, от което го болеше вратът и му се замъгляваха очите, му бяха показали, че този свещен акт не е нищо друго освен досада, той не сметна за уместно да изрази несъгласието си. Миряните, които в по-голямата си част не знаеха латински, разчитаха единствено на цветното изписване на букви и шарки, за да добият някаква представа за съдържанието на светите писания. Затова той знаеше, че трябва да остане техен безропотен служител в това отношение.
Как изобщо можеше да им признае, че докато преписваше свещения текст, основната мисъл, която занимаваше съзнанието му, бе да изяде телешката кожа, върху която пишеше. Е, не самите листове, поправи се мислено той, а крехкото месо, останало след одирането на кожата. За изписването на последното евангелие, където беше помогнал и той, се бе наложило да заколят близо двеста телета. Цели сто осемдесет и пет трупа сочно говеждо, и по силата на най-жестокия указ нито едно късче от това месо не стигна до манастирската трапеза. То бе раздадено на бедните, както, изглежда, се случваше с всичко ценно в манастира сега.
„Но какво ми става?“ — упрекна се мислено той. Да откаже едно охолно ядене от време на време на тези осиротели клетници, които живееха в мръсотия в схлупените си хижи и ходеха облечени в дрипи? Да не би да е откачил от безкрайните дни и нощи на себеотрицание, в което се състоеше святата участ на един брат? Не го ли задоволяваше вече яденето, което от време на време си позволяваше тук, сред племето?
„Сигурно не“ — осъзна той, като си спомни какво задоволство изпита от силните си ръце, когато преди малко въведе Мира в къщата. Държа се прекалено грубо с нея и избърза, когато със закоравялата си от работата ръка хвана леката й дреха и я изви около нежното й тяло. За нищо на света не искаше да стане един от онези самодоволни монаси, на които им доставяше огромно удоволствие да раздават покаяние чрез камшика по неизменната заповед на абата.
Едно беше да жадуваш за месо, с което си бил захранван от мига, в който си проходил, и съвсем друго, когато ставаше дума за плътта на неговите нещастни себеподобни.
В края на краищата той не притежаваше нито Мира, нито която и да е друга жена от рода. В качеството си на низш духовник дори не бе упълномощен да диктува на хората какво да правят. Ако те действително желаеха да търпят присъствието на норските заселници толкова близо до себе си, то съвсем не бе негова работа да им казва, че грешат.
Но факт беше, че и абсолютно никой още не бе споменал каквото и да е за викингите. И това само по себе си потвърждаваше подозрението му, че неговите родственици просто не знаеха за тях. Единствено Мира знаеше, но каквито и да бяха съображенията й, той, изглежда, нямаше да успее да я накара да ги признае.
По време на обяда очите му непрекъснато я питаха дали те представляват заплаха. Изглежда, че нямаше такава опасност, защото изражението й остана спокойно.
Но може би тази преценка не можеше да се остави на едно влюбено момиче или на едно племе без гарнизон. Може би този въпрос трябваше да се постави пред онези, които в последна сметка щяха да защитават тези мирни жители, ако викингите решаха да нападнат, а именно Наял Мак Куган и неговите хора.
Накрая Лон взе решение да отнесе въпроса към кралската армия. Този ход му се стори най- дипломатичен.
Глава 5
Мира се нахрани почти толкова бързо, колкото и брат Лон, след което се оттегли от трапезата на семейство О’Фейл, преди да сервират сиренето и плодовете. Монахът леко я хвана за ръка, когато се наведе
