Киарда обаче вече не можеше да вземе ножа, защото хълцаше неудържимо. Вероятно бе изпаднала в немощ, след като се бе освободила от толкова дълго потисканата в нея ярост. А Брандър я стискаше като обезумял в обятията си.
— Убийци! — продължаваше да вика Киарда със сърцераздирателен глас. — Твоите норвежци заклаха братята ми, а ти току-що ме превърна в убийца.
— Хайде, хайде — успокояваше я Брандър, като я люлееше в ръцете си като бебе. — Не си убийца. Аз съм още жив. Тогава е било едно, а сега е друго. Сега съм тук, за да те защитя, и няма да позволя на никой вече да стори зло на теб или хората ти.
Макар че Мира вече се бе поуспокоила, този обет й се стори малко самонадеян. Каква нужда имаше Киарда от протекциите на един чужденец, след като беше заобиколена от толкова много ирландци, които да я пазят? Киарда обаче не отхвърли предложението му, каквито и да бяха съображенията й. Тя просто остана да лежи отпуснато в ръцете му, а раменете и гърбът и се тресяха от плач.
— Спомняш ли си деня, когато трите, със сестра ти и майка ми, сте се правили, че работите нещо в дъното на хижата? — продължаваше Брандър, като шепнеше хипнотизиращо. — Деня, в който майка ми за първи път е била нападната от Стор, баща ми. Майка ми ти е разказала как той се къпел в потока, нали? А след това тихо сте си говорили за греха на голото тяло и сте се подхилквали. Вие трите сте били повече сестри, отколкото братовчедки. Заклели сте се никога да не издавате майка ми, а сестра ти Тора се е решела с гребена на моя баща викинг.
— Да, да. Точно така беше — потвърди Киарда и удивено го погледна в очите. — Боже Господи. Наистина са те изпратили Елана или Тора. Само те двете знаят какво сме си говорили през този ден.
— Разбира се. Нали ти казах. Моята майка Елана ми е разказвала много такива случки, за да мога да те убедя в родствената ни връзка.
Киарда продължаваше да се взира в очите му.
— Наистина приличаш на онзи предводител, който я искаше. Казваше се Стор, доколкото си спомням. Допускам, че е възможно да си син на братовчедка ми. Горе-долу изглеждаш на такава възраст… Но в теб няма нищо от рода на Айл.
— Освен сърцето ми, скъпа Киарда — заяви Брандър, хвана с две ръце лицето й, наведе се и я целуна по челото. — И буйния темперамент, с който те предизвиках преди малко. Наистина не трябваше толкова да се увличам, но не можех просто да те оставя да си отидеш и не виждах друг начин да стигна до теб.
— Никакъв друг начин, освен да ме предизвикаш да те намушкам с ножа? — попита тя, като от изумление повиши тон, после вдигна ръка към раната му, от която все още бликаше кръв. Брандър поклати глава.
— Това е само драскотина.
— Не, момче. Мисля, че това е кръвта на рода Айл. Едва ли те посрещнахме така, както милата ти майка е очаквала. Мира, ела да прегледаш раната — нареди тя. — Виждаш по-добре от мен в тази тъмница. Какво си седнала там в калта? Размърдай се и ела да помогнеш на човека.
Мира, поразена от внезапната промяна, настъпила в Киарда, се изправи с мъка на крака, като недоволно мърмореше:
— Колко съм глупава! Мислех, че помагам, когато застанах между него и ножа ти.
— Наистина не трябваше да го правиш, Мира — намеси се Брандър и сдържано се усмихна. — И сам можех да я хвана за ръцете, ако не ми се бе наложило да спасявам теб. Всъщност Киарда уцели лявата ми страна, когато трябваше да се обърна към теб, за да те избутам настрани.
Мира остана с отворена уста. Тя мислеше, че няма какво повече да я изненада през този пълен със събития ден, но явно бе сбъркала.
— Хиляди извинения тогава, сър! Следващия път ще зная, че просто трябва да си стоя настрана, когато някой друг от моите родственици се нахвърли да ви атакува.
Брандър отговори на това с тих смях, пълен с разбиране, но Мира отдавна вече бе изгубила всякакво чувство за хумор.
— Бих могла сега да си отида вкъщи, ако смятате, че все още заплашвам двама ви с нещо.
Усмивката му угасна и големите му сини очи се изпълниха с разкаяние.
— Не, не, скъпото ми момиче. Бих искал да останеш и да спреш болката ми с едно-единствено докосване на божествените си пръсти.
При тези думи Мира се разтопи от удоволствие, но не го показа. Не тук и не сега, в присъствието на Киарда и в такова уязвимо състояние.
— Много добре. Дай сега да видя колко е дълбока раната — каза тя, като се престори на ядосана и отиде при него.
Въпреки че продължаваше да хлипа, Киарда дойде на себе си и бързо се изправи, за да могат по-лесно да свалят наметалото и туниката на Брандър.
Мира застана зад него, за да хване наметката, когато той разкопча брошката, която я придържаше на раменете му. После му нареди да вдигне ръце, за да може да съблече и туниката.
При обичайни обстоятелства тя би се засрамила само при мисълта, че съблича един мъж и вижда полуголото му тяло. В Ирландия църквата заклеймяваше мъжете, които ходят голи от кръста нагоре, и затова рядко й се бе случвало да вижда някого в такова състояние. Но този път бе по-различно, помисли си тя стоически. Сега положението бе критично.
Като стисна зъби и пое дълбоко въздух поради силната болка, Брандър вдигна двете си ръце нагоре и Мира внимателно издърпа дрехата през главата му.
— Бяхте прав, сър. Раната е по-скоро само драскотина — съобщи тя, като вдигна нагоре фенера, за да може да я огледа на светло. — Но във всеки случай трябва да се зашие. Твоите хора могат ли да го направят.
Брандър тихо се засмя.
— О, да, скъпа моя. Как бихме тръгнали да нападаме, ако не знаехме.
За негово разочарование нито едно от събеседничките му не намери забележката му за духовита. Затова той отново стана сериозен.
— Просто притисни раната с туниката засега, а аз ще се погрижа за нея, когато се прибера в лагера.
Мира се зае да изпълни нареждането му, защото знаеше, че това всъщност бе най-добрият начин да спре кръвотечението. Това обаче не се оказа лесно. Охкането му преди малко бе пронизало болезнено сърцето й и сега, когато силно притискаше раната, не би издържала виковете му.
— Просто го направи, мила моя — подкани я той след малко. — Изведнъж, и край.
След това, преди Мира да облече отново дрехата му, той се пресегна назад и хвана китката й, за да стане по-бързо. Тя усети как тежката му ръка притисна нейната към разкъсаната плът.
По начина, по който пръстите му трепереха върху нейните, Мира разбра колко силно го болеше. И въпреки това с учудване забеляза, че съумява да запази мълчание.
— О, Брандър, толкова съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Само се опитвах да те предпазя.
— Зная — каза той също така тихо.
— Единствено дете ли си на братовчедка ми? — попита го Киарда с голям интерес, изведнъж обзета от желание, също както и Мира, да научи всичко, което можеше, за него.
Брандър й отговори, без да се колебае, сякаш се радваше на всичко, което помагаше да се разсее болката му.
— Не, мисис. Ние сме шестима. Аз съм втори поред, а най-големият, Ивар, остана в Норвегия, за да стане граф един ден. Всички останали, освен него и най-малкия от нас, са тук с мен, братята ми Рурик и Ланг, и нашата сестра Астрид.
— О, Елана имаше малко момиченце — отбеляза старата жена с радостен глас и очевидно отново трогната до сълзи от тази новина, тя вдигна ръце и избърса с ръкава на наметката сълзите, които рукнаха от очите й.
— Две малки момичета. Най-малкото дете от нас също е дъщеря, Ингрид.
— Приличат ли по нещо на красивата си майка?
— Не, страхувам се, че не. Всички приличаме повече на баща си.
— Хм — каза Киарда, като се опитваше да си представи как би изглеждала една дъщеря на
