относително нормалния и подреден живот в манастира.
— За Бога, момиче! И да искаш да отхвърлиш Наял, със сигурност си избрала най-съмнителния мъж, с когото да го замениш.
Мира бавно се приближи до него.
— Не аз го избрах, отче. Той мен избра. Аз просто бях излязла сутринта да бера ягоди, както ми бе наредила майка ми, когато той се промъкна до мен и поиска сърцето и предаността ми.
— Един викинг? — попита Лон, като продължаваше да се чуди.
— Един мъж, полунорс, полуерс.
— Значи полуезичник. Не забравяй това. — Той изкриви лицето си от отвращение. — Имаш ли понятие какво означава това? Някои от монасите, които са ходили до Туле, разказват такива неща, че не смея да ти ги кажа. За масово обесване на роби, кучета, коне, всички на едно и също дърво в почит на норските им идоли. За издигане в култ на най-срамните части на един жребец. Как изобщо човек може да се опитва да спасява душите на такива диваци. Казвам ти, дъще, самата мисъл за това ме разстройва. Мисля, че тези мъже, даже и да са произлезли от някой умиращ клон на нашето родословно дърво, със сигурност са непоправими.
— Добре. Ако църквата беше на същото мнение, тя нямаше да изпраща мисионери в Туле, нали отче? — попита Мира с глас, който бе много по-мек и помирителен, отколкото думите й. Монахът бе човек, свикнал много повече на уединена работа, отколкото на такъв светски спор, и въпреки че упорстваше в усилията си да излага аргументи, тя почувства, че започва да преодолява съпротивата му. — А нали и нашите хора, вече почти четиристотин години просвещавани от ученията на свети Патрик, все още продължават да боготворят слънцето и да принасят в жертва при някои случаи хора и животни?
— Само в един случай — бързо отвърна на удара й той.
— Да. Бдението на Самхейн.
— Навечерието на Вси Светии — поправи я Лон, защото църквата винаги настояваше да се използват християнските наименования на друидските празници.
— Да. Празникът на Вси Светии.
— А от няколко години насам в този форт не се е проляла и капка кръв дори по такъв повод — побърза да добави той.
Мира се усмихна подкупващо.
— Само поради любезното ви присъствие на тази дата всяка година, скъпи отче. А аз съм сигурна, че заради голямото си сърце накрая ще окажете тази милост и на нашите неориентирани полубратя долу на брега.
При тези думи духовникът издаде една дълга, уморена въздишка, която Мира прие за добър знак.
— Ако те са толкова миролюбиви, колкото твърдиш, защо си казала само на Киарда за тях? — попита той.
— Защото аз самата едва вчера научих за присъствието им и исках тя да прецени дали наистина са от рода Айл.
— А тя сигурна ли е в това?
— Да. И възнамерява да съобщи на хората от племето още днес. Моля те, брат Лон, кажи й за това, преди да тръгнеш за манастира.
— Разбира се, Мира Мак Игън — обеща той, като отново присви очи. — Можеш да бъдеш сигурна в мен независимо от заплахата, която те могат да представляват за нас.
— Само така си мислиш! Преди два дни бих умряла от страх при вида на лагер на викинги толкова близо до форта. А сега, Господ да ми е на помощ, бих умряла, ако видя, че е изчезнал.
— Да. Несъмнено си влюбена, дете мое — потвърди монахът и се подпря, за да се изправи на крака, изтупа прахта от дланите си и отново се обърна към нея. — Присъствал съм на достатъчно сватби, за да мога да позная един влюбен поглед. Но трябва да разбереш колко много искаш от мен. Не ми стига това, че по заповед на абата трябва да се грижа за душите на кралските воини, ами сега ще трябва да покръствам и езичници, а и ти ме заплашваш, че ще извършиш прелюбодеяние, ако отнеса посланието.
Мира засрамено сведе очи. Наистина досега не бе осъзнала колко трудно изпълними бяха молбите й, докато не ги чу със собствените си уши.
— Зная, скъпи братко, и се заклевам един ден да ти се отблагодаря по някакъв начин.
— Дори и да измисля някакъв начин да не предам тази бележка, трябва да знаеш, че това само ще отложи нещата между теб и Наял, но рано или късно мистър Мак Куган ще изяви желание да те спечели, а баща ти да го види, че е успял.
— О, зная това. Зная, че можеш да ми осигуриш само известна отсрочка. Но аз имам нужда точно от това. Само времето стои между мен и готовия за християнски брак мъж, когото обичам.
Лон отново въздъхна угрижено.
— Много добре тогава. Но само този път, запомни това.
Мира извика възторжено и разпери ръце, за да го прегърне. Той обаче се отмести настрани и вдигна ръка, за да я спре.
— Не, момиче. Оттам ми кажи каквото имаш да казваш. Достатъчно грижи ми създаваш само като караш да пазя тайните ти.
Глава 7
На път за лагера на Наял Мак Куган брат Лон спря на брега на един поток, за да напои коня си. За щастие бе успял да се върне навреме в манастира за третата служба, но вместо да го остави да се потопи в монашеския покой, абатът го бе изпратил на седмичната му обиколка на командирите от кралската армия.
Лон не бе особено доволен от това, защото противно на очакванията на абата той рядко намираше удоволствие в общуването с брат си Блар и с Наял. Още повече, че малкото време между завръщането му от форта и предстоящото му пътуване не му бе дало възможност да измисли правдоподобен начин да изпълни молбата на Мира.
Докато конят пиеше вода, Лон отново се замисли върху задачата, която абатът му бе поставил. След обособяването на седемте кралства по време на смъртта на свети Патрик, йерархията на църквата в Ирландия се бе обвързала още по-тясно с политиката на кралете.
Местната армия бе, и вероятно щеше да си остане, единствената охрана на духовенството не само срещу нападенията на чуждоземците, но и срещу разбойниците от другите провинции. Затова бе напълно естествено презвитерът да положи всички усилия за духовното обслужване на Мак Куган и неговите мъже, даже и когато то изглеждаше толкова незначително за тях.
Откакто преди няколко месеца го натовариха с това задължение, Лон постоянно търсеше начин да разкаже на абата за отношението на воините на Наял. Те не само бяха неблагодарни за това, че пътуваше до тях да им чете светите писания, но дори му се присмиваха. Често ги бе виждал как, след като известно време са дъвкали осветения хляб на църковната община, за да го размекнат в устата си, го вадеха и да го залепваха по носовете си или по други части на тялото си. Това бе истинско светотатство. Нещо, което унижаваше Лон и обезсмисляше цялата му служба на църквата. Затова той съвсем искрено желаеше да намери смелост и да го разкаже на абата.
Лон обаче разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин. Презвитерът твърдо вярваше, че родствената връзка на Лон с Блар, който бе дясната ръка на Мак Куган, може само да заздрави отношенията между църквата и армията. Нещо повече, Лон напълно съзнаваше, че Наял и неговите воини никога не биха се държали така в присъствието на по-висшестоящия клир. Нито пък биха признали пред абата, че това е истина. Така че накрая Лон щеше да се окаже сам срещу десетките воини на краля. На незначителното твърдение на един монах щяха да се противопоставят твърденията на същите тези войници, които стояха между местните манастири и безчинствата на разбойниците.
Понякога му идваше на ум да изостави седмичните си обиколки на многото биваци на Наял и просто да използва това време извън манастира, за да размишлява сред природата като Христос. Господ му бе свидетел, че това бе най-голямата свобода, на която се радваше, откакто бе станал послушник. Силното му чувство за отговорност обаче винаги го подтикваше да върви напред към следващия лагер на Наял. Там
