щеше да се изправи срещу брат си и безмълвно да понася обидите на това стадо животни, които се наричаха армия.
Изведнъж от север задуха студен вятър. Лон потрепери и погледна надолу към потока, чиито води се къдреха от порива на вятъра. Наближаваше есента. По това време Мак Куган и мъжете му приключваха с летните си увлечения — лова и битките с нападатели — и се отправяха към замъка на краля, където се отдаваха на по-спокойни занимания. Такава бе традицията на ирландската армия, Фиана Ейреан, според която членовете й се оттегляха като вълците в тъмното зимно леговище и прекарваха времето си в игра на табла и шах и задиряне на жени.
Но сезонът едва ли имаше някакво значение, помисли си Лон. Дали бе топло лято или мразовит, снежен ден, всяка предстояща седмица, толкова дълго, колкото изобщо не би могъл да предвиди, щеше да бъде запълнена с досадната работа, която в момента му предстоеше. Щеше да продължава да се грижи за задоволяване на религиозните нужди на тази банда воини точно както и малката Мира в края на краищата щеше да се изправи срещу суровите последици от това, че е отхвърлила техния предводител.
Изведнъж Лон си спомни как милото момиче се бе разплакало от перспективата да бъде накарано насила да легне с Мак Куган. Една топла вълна се надигна в него и заседна на гърлото му. Ако той, който при редовните си посещения трябваше само да поставя в устата на тези мъже хапки от светения хляб, се чувстваше толкова отвратен, колкото днес, то човек едва ли би могъл да си представи какво означава да показваш брачна любов и вярност на един от тях цял живот.
Мира. Бедната Мира. Тя бе толкова беззащитна срещу опитите на Наял да я откъсне, както би откъснал едно беззащитно цвете, което расте край пътя. Тя бе точно толкова невинна, колкото и това цвете с нежен аромат и ярки цветове, и затова бе привлякла и вниманието му.
Какво ли можеше да направи Лон, за да я спаси от тази толкова неизбежна съдба? По кой начин, в името на всички светии, би могъл едновременно да занесе и да не успее да предаде посланието на баща й до Наял.
И тогава изведнъж, както често се случваше при намесата на божието провидение, отговорът дойде сам — разливащите се води на потока му помогнаха. Усмихна се на себе си и промълви няколко благодарствени думи. После бръкна във вързопа, който носеше зад седлото, и извади съдбоносната бележка, запечатана с восък, върху който личеше семейният герб на Мак Игън. Слезе от коня и се приближи до потока. Вятърът грабна бележката от ръката му и я запрати във водата. Лон се наведе да я вземе. Все пак бе обещал на бащата на Мира, че ще я даде на Наял. Много добре знаеше, че Мак Куган достатъчно често посещава укреплението и че ще разбере за бележката, ако Лон не му я предаде. С тази мисъл Лон внимателно се наведе, вдигна бележката и я изтърси от водата. Съдбата обаче бе решила проклетото нещо да се изплъзне от ръката му за втори път и когато отново се наведе да я вземе, посланието потъна във водата.
Въпреки това само след секунди я хвана за трети път. Докато се изправяше, за да се качи на седлото, той изтегли навътре сгънатите краища на пергамента и видя, че мастилото напълно се бе размазало от водата. От това, което успя да види от запечатаната бележка, разбра, че едва ли можеше да се прочете и една дума от написаното в нея.
Лон не можа да се въздържи да не изрази привидното си разкаяние, като изцъка с език.
„Колко жалко! — помисли си той, като поклати глава и с мъка се овладя да не се усмихне. — Какъв страшен, ужасен срам!“
— Ура, сър! Изглежда, вашият брат отново идва да ни спасява душите — извика караулът, като се обърна към Блар О’Фейл от наблюдателницата, която се намираше на върха на един хълм.
Блар, който се бе отпуснал на една съседна поляна само по панталони, изпъшка и бавно седна. Беше един от онези мързеливи дни на късното лято, когато всеки един от лагера говореше за такива елементарни неща като приготвяне на обяда и топлене на вода за прането, но никой не се помръдваше, за да се захване за тях. Сякаш самото очакване, че нещо трябва да се направи, и последвалата го липса на отговорност сами по себе си бяха достатъчно удовлетворение. Освен това повечето от тях бяха пили твърде много. Бяха успели да върнат обратно на едно местно племе няколко бъчви с вино, откраднати от някакви ирландски разбойници, и бяха запазили една част за себе си като награда за добре свършената работа.
— На какво разстояние се намира? — попита Блар след малко.
— Достатъчно близо, за да мога и сам да отговоря — извика Лон и се засмя, като заобиколи няколко дървета вдясно и излезе на открито.
Блар стреснато се обърна и загледа брат си, който яздеше към него, а расото му се развяваше около тялото му.
— Добър ти ден, Лон — отговори той глухо и скочи бързо на крака.
По време на седмичните си посещения в лагера Лон винаги първо се отбиваше в палатката на Наял, но точно този път Блар трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи. Въпреки че през по-голямата част от живота им Блар бе смятал Лон за мирянин и почти никога не се бе опитвал да скрие от него проявите на неприличие в лагерите, това, което в момента ставаше в палатката на Мак Куган, бе твърде компрометиращо за всички.
— Добре, че не съм враг на кралството — каза Лон, като продължаваше да говори с шеговит тон. — Всички са се проснали наоколо и дремят. Май не би било трудно днес да ви изненада някой.
Блар присви очи и се опита да измисли някакво благоприличие обяснение.
— Господ не ни ли заповядва да почиваме поне един ден на всеки седем?
Лон кимна с глава и весело се усмихна. Колко малко се бяха променили нещата между тях през годините. Съперничеството си оставаше. В момента можеха и да си сътрудничат в сериозното дело да служат на кралството, но в душите им конкуренцията продължаваше. Независимо какво смяташе всеки един от тях, дните, когато се ритаха и мамеха един друг в прахоляка пред семейната хижа, не бяха останали толкова далеч в миналото.
— Да. Но той също казва, че така трябва да отбелязваме неделята, и ако виното не бе замотало главата ти, щеше да си спомниш, че все още не е неделя.
— Трябва да е неделя, след като идваш за обичайното си причастие при нас. Какво друго да си помислим?
— Отведи ме при предводителя — каза хладно Лон, след като словесните извъртания на брат му показаха колко на място бе попаднало обвинението му. Очевидно през изминалото време Блар бе изпил от виното повече, отколкото му се бе полагало.
— Не. Почакай тук, моля те — запъна се Блар, като хвърли неспокоен поглед назад към групата палатки, които се намираха на няколко ярда от тях. — Ще съобщя на предводителя, че си тук, и веднага се връщам.
— О, глупости — процеди през зъби Лон, който остана засегнат от тази необичайна официалност. Искаше по-скоро да приключи с неприятното си задължение да свещенодейства с тези пияници и затова, без да се колебае повече, слезе от коня и го върза за едно от близките дървета. После грабна вързопа си от седлото и се втурна към палатката на Мак Куган, без да се бави.
— Не! Чакай да вляза пръв! — настойчиво извика Блар, като забърза след него и го хвана за ръката.
Лон се отскубна и продължи да крачи напред. В края на краищата имаше да обсъжда с Мак Куган един много важен проблем и не можеше да се бави. Ставаше дума за един лагер на викинги, колкото и несигурен да бе въпросът дали представляваха заплаха или не. Но лагерът се намираше в опасна близост до дома на неговите родители и трябваше да уведоми предводителя на кралската армия.
Но когато Лон стигна до палатката на Наял и отметна платнището на входа, за да влезе, разбра колко прав се бе оказал брат му, като се опитваше да го задържи.
— О! — възкликна той, все още несигурен какво точно става, но убеден, че е нещо безнравствено, защото и двамата, които бяха вътре, бяха голи. Остана втрещен пред сцената още няколко секунди. След това наклони глава и я поизвърна настрани с надеждата, че ще разбере нещо от това, което ставаше пред очите му.
Прославеният предводител на кралската армия лежеше проснат в леглото върху една млада жена. Това, само по себе си, не бе смущаващо. Само че краката му бяха разкрачени, а слабините му се намираха върху
