Наближаваше краят на лятото. Слънцето вече залязваше зад хоризонта на запад. В момента то бе застанало на едно ниво с върха на скалите и отражението му в морската вода обгръщаше викинга с невероятен по своята красота оранжев ореол от светлина.
„Господи, колко величествен изглежда!“ — помисли си Мира, която бе спряла, за да може да му се полюбува. Въпреки че положението му и това, че бе най-възрастен сред съотечествениците си, означаваше много малко в Ирландия, благородната му осанка й напомняше за фаворитите на краля и тя имаше основание да каже, че само с появата си той бе предизвикал истински страх сред хората от нейното племе.
Една част от нея я подтикваше да изтича при Брандър и да се наслади на всеки безценен миг от времето, през което могат да бъдат само двамата, да го прегърне и да даде воля на чувствата си. И въпреки това нещо я възпираше да го направи. Изведнъж усети, че по някаква причина се страхува от него. Не знаеше точно от какво. Може би от това да не каже или да не направи нещо погрешно. От безсилието да му откаже, ако той си позволи неща, за които тя знаеше, че не бива да му разрешава да прави.
Но когато бавно се обърна и я забеляза, Мира разбра, че това не бе само страх, а и свенливост. На лицето й се появи лека усмивка. След това сведе поглед, защото усети, че от вълнение ще се разплаче.
Какво, за Бога, й ставаше? Току-що бяха получили божията благодат, която търсеха. Хората от племето вече знаеха за него и хората му и нямаха никакво намерение да ги гонят. За какъв по-щастлив изход би могъл да мечтае някой от тях? И въпреки това сигурно за четвърти път през последното денонощие тя отново бе на път да се разплаче.
— Мира — извика Брандър, озадачен от това, че тя стои настрана.
Тя само поклати глава, прехапа устни и вдигна очи към него.
— Хайде, ела тук — подкани я той с усмивка. — Ела да се насладим на това прекрасно, огряно от слънцето море. Твоите хора едно време са боготворели слънцето, нали? Майка ми поне така казваше.
— Да. Вярно е. Някои от нас още го правят — призна тя.
Брандър се усмихна още по-широко, когато тя направи първите предпазливи крачки към него.
— А ти? — попита я той, като повиши предизвикателно глас.
Тя сви рамене и продължи да се приближава.
— Може би. Понякога.
— Кога по-точно?
— Като сега например, когато то само те предизвиква с величествената си червена магия. И през зимата, когато е толкова кратко време с нас. Случвало ли ти се е някога просто да стоиш срещу него със затворени очи? — И сякаш безсилна да се въздържи, тя затвори очи и вдигна нагоре глава, опиянена от сладкия спомен за тези моменти. — Великолепно е, нали? Сякаш в момента чувстваш любовта на най- големия, най-обичания родител, който някога е съществувал.
При тези думи тя с наслада пое въздух. Когато отново отвори очи, лицето му изразяваше пълно съгласие с нея.
— Да — отвърна Брандър. — Това наистина са много приятни мигове.
Тя се приближи на още няколко крачки към него и предпазливо спря.
— А какво ще кажеш за вашите хора? Вие боготворите ли слънцето? — попита го Мира с толкова нерешителен глас, който веднага я издаде, че никога по-рано не бе ходила на срещи.
— В известно отношение, да. Макар че за нас то никога не е било от такова съществено значение, както за вас. Защото видях, че и сега на една от стените в хижата на Киарда виси едно слънце, направено от слама. А кръстовете на гробовете във вашия форт са обградени със слънчеви кръгове.
— О, майка ти и за това ли ти е разказвала! Как свети Патрик се е борел да ни спечели за свои последователи, като е направил слънце около знака на Христос?
— Да.
Мира го погледна боязливо и каза:
— Въпреки че Киарда и останалите по-възрастни ще настояват да се покръстите, истината е, че ние самите не бяхме така лесно спечелени от църквата.
— Да — усмихна се отегчено Брандър. — И се страхувам, че занапред ни чака още по-голяма съпротива. Но ще видиш, че във всяко друго отношение хората ми са готови да станат ирландци, уверявам те.
Тя кимна с глава и леко му се усмихна, за да му покаже доверието си.
— Напълно ти вярвам.
Той изведнъж присви очи, сякаш търсеше нейните за нещо.
— Но защо още стоиш толкова далеч?
Брандър протегна ръце към нея и наметалото върху раменете му се разтвори като криле на сокол, който се спуска, за да я спаси от някакъв невидим хищник.
— Моля те, ела при мен и ми позволи отново да те почувствам. За първи път, сякаш от векове насам, сме сами двамата и аз бих желал да ти благодаря за всичко, което направи за мен и за хората ми.
Мира усети как гърлото й се сви от някаква странна парализа. Въпреки че бе съвсем сигурна в намеренията му да й благодари по някакъв начин, който би приела, неговите думи й прозвучаха някак странно и заплашително. Сега тя бе сигурна, че ако се озове в обятията му, ще се съгласи на много повече от една обикновена прегръдка и целувка. Въпреки че желаеше да се предаде и да се отпусне в топлината на ръцете му, тя не можеше да намери сили, за да се помръдне.
Той като че ли беше обиден от упоритата й съпротива.
— Мира, възможно ли е, след като се бори да убедиш Киарда и останалите, че няма за какво да се страхуват от мен, самата ти да не ми вярваш? Вашите хора ме претърсиха вече за оръжие. Заклевам се, че и сега не съм въоръжен.
Тя се опита да се усмихне безгрижно.
— О, да, зная. Тук не става толкова дума за страх, милорд, колкото за несигурност. Поне така си мисля.
— Каква несигурност?
— Не зная. Ти каза снощи на Киарда, че по-рано сте нападали и ограбвали тези брегове. Мога да ти кажа, че само преди няколко лета аз едва не станах жертва при един такъв случай.
Той сякаш бе поразен от тази новина.
— Хванал те е някакъв норс? — попита той след малко.
Тя поклати глава и отново наведе очи надолу. Темата бе твърде унизителна за нея, за да продължи да го гледа в очите.
— Беше един викинг. Сигурна съм. Той бе сам и… сигурно е бил някакъв разузнавач — завърши тя, като гласът й прекъсваше някак печално.
— О, Мира. Не! — възкликна той, а после, без да се интересува как ще реагира тя, се приближи до нея и съчувствено я прегърна. — След всичко това бих изтръгнал от себе си всичко норско — промълви тихо той, като я люлееше в прегръдките си.
Тя с учудване усети, че прегръдката му бе съвсем различна от начина, по който я бе прегърнал на същото това място предишния ден. Това не бе прегръдка на любовник, а на човек, който искаше единствено да я утеши — баща или по-голям брат например. Някои, който, изглежда, бе разбрал, даже и преди нея, от какво най-много се нуждае в момента. Мира имаше нужда па зарови обляното си в сълзи лице в гърдите му и да остави туниката му да попие сълзите и.
— Мира. Моя малка, сладка Мира. Кажи ми само още веднъж, че този звяр не ти е направил нищо лошо.
— Не успя — Тя почувства как гърдите му се надигнаха и изпуснаха въздишка на облекчение, и той я притисна още по-силно към себе си.
— Слава на всички богове!
— Би ли имало… искам да кажа, би ли имало някакво значение за теб, ако той бе успял? — плахо попита тя.
Брандър леко се отдръпна от нея и вдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.
— Разбира се. Бих умрял, ако знаех, че ти е навредил.
— Не исках да кажа, дали би променил чувствата си ако узнаеш, че някой друг мъж… — тя търсеше
