Ако имаше някаква надежда да се заселят по мирен път на тези брегове, не ирландците, а те трябваше да поемат отговорността да се погрижат за това. Въпреки че обикновено те нападаха и плячкосваха, този път трябваше да бягат като жертви и да изоставят имуществото си да бъде ограбено и опожарено.
Всъщност от тях повече не се искаше да нападат, а да пуснат дълбоки корени по тези места. За тях бе от полза, поне за момента, Мак Куган и неговите хора да успеят да ги прогонят и малко да ги поокастрят. Но също като лозата те отново щяха да изправят стъбла. Засега щяха да се скрият на кораба, оставен на котва зад скалите, които се вдаваха в морето на североизток. След това, когато крайбрежието бъде отново чисто, щяха да се върнат отново и да възстановят всичко, разрушено от войниците. И това щеше да се повтаря всеки път, докато един ден местните хора ги признаеха за сънародници. Както бе казал баща му, в това безстрашно упорство имаше точно толкова смелост, колкото в боя с мечове. А може би и повече, осъзна Брандър в този момент, тъй като повечето битки приключваха за съвсем кратко време. А борбата да получат и задържат малко ирландска земя като нищо можеше да продължи с години.
Брандър задържа погледа си върху Мак Куган още една две секунди с онова болезнено любопитство, което всеки изпитва при вида на съперниците си. Без да разбира как, той бе убеден, че Наял изпитва същото. Мак Куган имаше вид на човек, който е разпознал в него не само предводителя на норвежците, но и съперника за ръката на Мира. Брандър осъзна това не защото притежаваше някаква изключителна дарба, нито пък благодарение на зрението или някое друго от сетивата си. Това бе някакъв особен вид познание. Между тях протичаше някаква сила, някакво чувство, нещо като вибрация. Те се приближаваха един към друг по същия начин, по който се движеше най-едрият мъжки елен, воден от инстинкта.
— Побързай, братко! — чу изведнъж гласа на Рурик.
Брандър се обърна надясно и видя, че и втората лодка бе вече във водата и всички, с изключение на нега бяха на борда. В този момент лицето на Рурик бе освирепяло. То бе все още червено от усилията да спускат тежката лодка във водата, и ядът и озадачението от това, че брат му продължава да се бави, го накараха да сбърчи чело в ужасна гримаса.
Брандър дойде на себе си и се втурна след тях. Едно бе да рискува собствения си живот заради обърканите си мисли, и съвсем друго да постави в опасност живота на хората си по този начин. А той бе направил точно това, като ги бе изложил на безспирния преграден дъжд от стрели и копия. И въпреки това реши, че все още има достатъчно време, за да се измъкне невредим. Гмурна се под вода и преплува останалото разстояние до лодката. Всички знаеха, че повечето ирландци не знаят да плуват, и затова бе малко вероятно Мак Куган да ги последва без плавателни съдове.
Брандър си помисли, че вече е вън от опасност, и това му даде сила да преодолее учудващо бързо студените вълни. Не само че вече бе вън от опасност, но бе успял и добре да разгледа най-големия си брат. Ала когато накрая доплува до лодката и братята му се наведоха, за да го издърпат на борда, той изведнъж усети остра болка. Беше се хванал за дясната страна на лодката и братята му го теглеха нагоре, когато изведнъж усети как нещо се впи в левия му крак под коляното, сякаш го бе захапало някакво чудовище, някаква огромна риба човекоядец. Погледна надолу и с ужас видя, че в прасеца на левия му крак се е забила една от стрелите на ирландците. Всъщност в този момент той видя много повече от това, което искаше да види. Стрелата бе пронизала целия му крак и стърчеше от другата страна.
— По дяволите! — изруга Рурик през стиснати зъби с вид на вбесен родител. Те хванаха Брандър за пояса и много внимателно го положиха на дъното на лодката. — Какво те прихвана, та толкова се забави? Помислихме, че някой те е зашеметил с удар по главата.
Брандър не можа да отговори. Бе изпаднал в агония и само стенеше. Рурик го подпря на греблата и Ланг се зае с неприятната работа да пререже стрелата с ножа си.
— Той едва ли има нужда от твоите обиди точно сега, братко — сопна му се Ланг и със стиснати зъби преряза стрелата почти до самия й край, който можеше лесно да се пречупи. — И без това страда достатъчно.
Брандър пое дълбоко дъх, като усети с облекчение, че стрелата излиза от крака му. Най-лошото вече бе отминало и той успя да запази съзнание въпреки силната болка. Това поне беше похвално, каза си мислено той.
— И все пак, защо се забави? — продължи да го разпитва Рурик, докато Ланг му свали туниката и с нея превърза кървящия крак. — Или трябва да останем и да се бием като истински норвежци, или трябва да проявим здрав разум и бързо да изчезнем. Всичко останало е безсмислено.
Ланг, който винаги бе играл ролята на оптимист между тях, не можа да остави това мърморене без отговор.
— Засега всичко свърши, престани. Не можеш ли да кажеш, че поне имахме късмет да се измъкнем живи?
Рурик се намуси и като продължаваше да придържа Брандър, се обърна назад и погледна към брега.
— Голям късмет извадихме, като ни взеха и изгориха всичко, което сме донесли.
— Не всичко — грубо му отговори Ланг. — Не забравяй, че имахме достатъчно ум да оставим провизии на кораба.
— Гледай! — продължи Рурик. — Само ги виж тези псета как се нахвърлиха върху палатките ни. Когато се върнем, от лагера няма да е останало нищо.
След като приключи с милосърдните си занимания, Ланг също насочи погледа си към сушата. Отначало гледаше мрачно и с болка. След това изведнъж силно се разтревожи.
— По дяволите! Рурик, добре ли виждат очите ми?
— Jа. Да върви по дяволите! Та това е Астрид на входа на нейната палатка!
Като чу това, Брандър отново изпъшка и напрегна очи, за да види какво става. Сестра му, която от това разстояние изглеждаше малко по-голяма от точка, не само бе намерила кураж да излезе от палатката, но и, изглежда, бе вдигнала меч срещу насъбралите се около нея мъже на Мак Куган, които вече бяха слезли от конете.
— Но какво, в името на всичко свято, прави още там? — попита Брандър, останал почти без глас.
— Нейната зестра — отговори без колебание Рурик.
— Чух я да се оплаква, че нямало достатъчно място на първата лодка, за да я вземе със себе си. Сигурно се е ядосала и е решила да остане. И в бързината не сме забелязали, че се е върнала.
— Но това е лудост — изсъска Брандър, защото кракът му започна още повече да го боли от тази ужасна новина. — Как може да сравнява живота си с едно легло и сандък със златни дрънкулки?
— Точно така изглежда — отговори Рурик и се изправи с мрачна решителност, сякаш се канеше да се хвърли зад борда. — Ще трябва да се върна за нея. Не можем просто да им я оставим.
— Нито пък тях на нея — отговори Ланг, като се засмя горчиво и посочи към Астрид, която дотолкова се бе увлякла, че в момента размахваше меча си пред един от войниците. Ланг се изправи и свали обувките си, за да скочи от лодката.
Брандър искаше да ги спре. Той се почувства задължен да им изтъкне очевидното — по всяка вероятност Астрид бе вече загубена, като се вземеше предвид броят на ирландските войници, които се трупаха около нея. Рурик и Ланг щеше да ги постигне същата участ, ако се опитат да я спасяват. Той искаше да им заповяда да останат на лодката. И въпреки това знаеше, че норският принцип за семейна вярност нямаше да им позволи това.
Астрид, независимо че видът и поведението й говореха за друго, бе само едно момиче, тяхната малка сестра, и в момента се нуждаеше от помощта им. Ясно беше, че Брандър не е в състояние да плува, за да й помогне, така че братята му трябваше да го направят вместо него. Трябваше да рискуват живота си заради нейното глупаво, непокорно поведение, и той не можеше нищо да направи или да каже, за да ги спре.
— Ще се върнем за нея, командире — заяви един от братовчедите му. Явно и останалите от лодката я
