подходяща дума, — ако някой друг мъж ме е познал по такъв начин?
Той отново я стисна в прегръдката си и сякаш я люлееше и успокояваше с цялото си тяло.
— Разбира се, че не. Как може едно момиче да се обвинява за такова нещо? То със сигурност не е било по твоя воля. — Той разтвори прегръдката си и хвана едната й ръка. — Ела и седни до мен на ръба на скалата като вчера. Просто ще поговорим малко и нищо повече. Обещавам ти.
Неговото обещание определено я утеши, пряко волята й. Той й беше приятел и тя до голяма степен му вярваше. Във всеки случай знаеше, че даже и да искаше да й покаже любовта си, то поне в момента Брандър и бе дал толкова необходимия за нея отдих.
Отведе я до ръба на скалата и седна до нея на тревата. После и двамата провесиха крака надолу. Ако й бе някоя доверена приятелка, Мира просто би се почувствала задължена да продължи да разказва за случая и по този начин да се прочисти от него. Такава бе атмосферата между тях. И въпреки това, като гледаше с периферното си зрение русата му коса, величествената му фигура и странното му облекло, тя още веднъж осъзна, че за нея той бе истински чужденец. Независимо от това между тях съществуваше неоспоримо привличане и нещо й подсказваше, че винаги са били някак си свързани, че съдбата бе предопределила да бъдат заедно.
— Не мога да повярвам, че някога си изнасилвал — изведнъж каза тя. — Не искам да е вярно.
Видът му стана мрачен.
— Вярно е. Може би трябваше да излъжа, когато Киарда ме попита снощи, но не го направих, и сега знаеш истината… Но това бе много отдавна, Мира — добави той и я погледна съвсем искрено. — Всъщност тогава бях само момче и правех това, което мислех, че другите очакват от мен. Като пораснах по-голям, спах с едно норско момиче. Когато използвах тези действия, за да правя любов, разбрах, че те са съкровени и не бива да се прилагат за нищо друго. Оттогава престанах да изнасилвам вашите слаби и изплашени жени.
— Знаеш ли, Мира — отново започна той, като сведе поглед, пълен с разкаяние. — На един мъж му е необходимо много по-голямо изкуство, за да спечели една жена, отколкото просто да я грабне. — Той подчерта смисъла на думите, като преглътна тежко. В този момент Мира осъзна, че при всичките наситени с чувства обстоятелства, когато са били заедно, дори когато въведоха Брандър невъоръжен във форта, той никога не бе показвал такава уязвимост.
— Ако едно момиче няма избор в такъв един случай — продължи той, — то е лишено от правото да отхвърли мъжа, който би го поискал. И тогава всичко е по-лесно. Просто вземаш това, което искаш, а не преживяваш болката, че не ти е било предложено. Мисля, че ме разбираш.
— Да — отговори Мира с нотка на възмущение. — Винаги е по-лесно да откраднеш нещо, отколкото да се постараеш да го заслужиш.
— О, но аз не желая повече да крада — каза той, като се обърна с лице към нея, и по неподвижните му като на статуя черти тя разбра, че е съвсем искрен. Това бе повече от очевидно. Но тя не бе сигурна какво точно искаше той в момента. Истинска любов с ирландско момиче като нея или ерска земя и право за се засели във вечен мир, като се ожени за такова момиче?
— Любовта е много по-сладка, когато е желана — продължи той.
Като чу тези думи, макар че се опита да не им обръща внимание, Мира почувства как в нея се надига топла вълна, която се разля по цялото й тяло и достигна до слабините й. Независимо от това тя остана скептично настроена. Ако и когато те се вричаха в любов, тя искаше да вярва, че тази любов е истинска, а не зад клетвите му да прозира един обикновен стремеж към политическа изгода. Затова не можа да се въздържи и го погледна изпитателно.
— Да не би да искаш ръката ми, Брандър?
Той остана изненадан от нейната прямота. Нещо повече, възхити й се и за да не се усмихне, прехапа устни.
— Само ако кажеш „да“, мое прекрасно момиче. Наистина имам основание да се надявам, тъй като снощи при Киарда ти се опита да ми спасиш живота, като изложи на опасност своя… Никой досега не е поемал такъв риск заради мен — добави той с явно обожание.
Мира така се трогна от тези думи, че трябваше да сведе поглед, преди да отговори. Когато вдигна глава и отвори уста да проговори, той постави пръст върху устните й.
— Шшт — прошепна той, като се обърна на запад. — Коне! Не чуваш ли? Идват някакви конници.
Мира се обърна и също се заслуша. Но даже и без да напряга слуха си, изведнъж усети под краката си силен тътен. Той бе прав, това бяха коне. Сякаш към тях галопираха десетки конници.
— О, Света Богородице! Не! Само не армията! Как е възможно! Освен хората от нашето племе само брат Лон знаеше за вас.
Брандър скочи на крака и се наведе да й помогне.
— Бързо! Връщай се в укреплението! Трябва да слизам, за да предупредя хората си.
— Не! Нека да остана, моля те! Ако това са Мак Куган и войниците му, може да ги убедя да проявят милост.
— Не, скъпа моя! Този път нямаш насреща си един обикновен нож на една стара жена. Това е сила, която може да смаже всички ни. Затова сега се прибирай в безопасност, както трябва да направя и аз — отново й нареди той и я завъртя с лице към форта.
— Не! Ще остана, Брандър — отново настоя тя и обви с ръце кръста му в мълчаливо отчаяние. — Оставам с теб. Дори и в смъртта.
Той се засмя тихо и с разбиране.
— О, нямам намерение да умирам, сладка моя. Просто направи каквото ти казвам, моля те, за да не се тревожа за теб по време на битката, която може да последва. Ще се върна при теб, когато всичко отмине, заклевам се.
— Добре. Тогава да побързам при моите хора и да видя дали мога да ги накарам да се притекат на помощ — съгласи се тя с него и се приготви да тръгва.
— Отивай, любов моя. Но мисля, че те няма да направят нищо, за да спрат мъжете на краля.
— Все пак ще ги помоля — приключи нетърпеливо Мира и вдигна едната му ръка към устните си, за да я целуне, после я стисна за раздяла и се втурна към укреплението.
Тичаше с все сила и със съзнанието, че всичко зависи от нея. Обърна се назад само веднъж, когато така се задъха, че трябваше да спре долу в ниското, за да си поеме въздух. Тогава видя, че Брандър вече бе изчезнал от платото. Само секунди след като тръгна, го чу да дава на норски някакво нареждане на хората си, след което той също се понесе с голяма скорост.
Брандър и братята му вече бяха събрали първата група от своите хора, в която преобладаваха жените, и за по-голяма безопасност ги бяха качили на две от лодките, когато след малко върху тях заваляха стрелите на ирландците. Мокри до кръста от непосилната задача да пуснат във водата една от препълнените лодки, те вече тичаха обратно към брега, за да се заемат и с втората.
Раната на Брандър вече започваше да пари като изгоряло. Той беше убеден, че в бързината да пуснат във водата лодките, някой от шевовете, с които Астрид бе затворила раната, се бе разкъсал. Втората лодка се оказа много по-лесна за спускане, защото единствените хора, които останаха на брега, бяха мъже, и сега вече можеха да изчакат във водата, докато лодката навлезе достатъчно навътре.
Въпреки че ирландците едва бяха стигнали скалата, Брандър знаеше, че скоро ще се насочат към брега. От начина, по който така бързо пристигнаха в лагера, му стана ясно, че знаят не само точното му разположение, но и най-краткия път до него. Когато започнаха да се спускат надолу, Брандър се обърна назад и започна внимателно да ги наблюдава, сякаш всичко това ставаше насън. Не можеше да повярва на очите си, че заедно с хората си трябва да отстъпва. Никога не бе бягал от битка през живота си и сега се чувстваше страшно потиснат.
