всъщност всичко това достигна до съзнанието му едва сега, когато те бяха ограбените и бяха дали от тяхната плът и кръв. А може би той наистина бе заслужил този горчив жребий, нищо че норската религия винаги бе проповядвала, че пътят към техния рай, известен като Валхала, минава именно през такива неща.
— Никъде ги няма, капитане — наруши изведнъж тишината един от гребците, когато стигнаха на няколкостотин ярда от брега. — Да отиваме ли до сушата?
— Да — отговори Брандър, вече напълно убеден, че хората на Мак Куган бяха напуснали лагера. За нещастие обаче братята му очевидно бяха направили същото, защото и от тях нямаше следа. — Свинята поне ни е оставила огън да си запалим фенерите — измърмори той когато навлязоха в плитки води и лодката започна да задира в дъното. Въпреки че от все сърце искаше да слезе от лодката като другите, не бе сигурен дали може да го направи. Достатъчно мъчително щеше да бъде само да се изправи върху ранения си крак. И едва ли имаше смисъл да рискува и да изпадне в безсъзнание, като към страданията си прибави и болките, предизвикани от солената вода.
Във всеки случай хората му нямаха нужда от него, помисли си печално той. Без да дочакат заповедите му, те хукнаха към лагера и започнаха да събират дърва за факли. След това се пръснаха във всички посоки, за да търсят Рурик и Ланг.
— Дай да те нося — каза един от гребците, които изведнъж стана от пейката и закри видимостта на Брандър към брега с високия си ръст. За първи път Брандър се зарадва на вечерната тъмнина. Беше доволен, че никой не може да види как се е изчервил от унижение при това предложение.
— Nein. Всичко е наред, братовчеде. Мога и сам да се справя.
Брандър обаче отново загуби контрол и младият мъж реши да поеме нещата в свои ръце. Наведе се и го сграбчи с ръце, преди Брандър да може да протестира.
— Хайде, командире! Нека облекчим работата на другия гребец. Няма смисъл да си мокриш превръзката.
След няколко унизителни минути Брандър се озова на сушата. Веднага щом се изправи на крака, той освободи самоназначилия се помощник, въпреки че изобщо не беше сигурен дали ще може да върви сам. Очите му се напълниха със сълзи от болка, когато пристъпи напред и за първи път се опита да пренесе тежестта си върху ранения крак. През целия му гръб, от прасеца до мозъка му, премина пореща болка. Той обаче осъзна, че повече го тревожеше не болката, а обстоятелствата.
— Облегнете се на това, милорд — каза един от сънародниците му, който дотича от лагера със запалена факла в едната си ръка и меч в другата. — Случайно се оказа, че е на сестра ви. Намерих го само на няколко крачки от горящата й палатка.
Брандър взе меча и го заби в пясъка, разкъсван между облекчението и мъката да използва измежду всички възможни неща именно тази импровизирана подпора, предложена му в такъв тежък момент.
— Благодаря ти — сковано каза той.
Преди да може да направи други мъчителни крачки напред, някой извика загрижено от скалата над него. Той застина на място и погледна нагоре.
— Ето ги тук горе, командире — извика един от мъжете на норвежки. — Братята ви са живи и здрави и са се опитали да проследят нападателите ни — приключи той, като поклащаше факлата, сякаш държеше победоносна реч.
— Добре, кажи им да слязат долу — изрева в отговор Брандър. — Няма да мога да стигна до там с моя крак.
После седна на брега, по-скоро от облекчение, отколкото от болка. Преди Рурик и Ланг да слязат при него, той провери дали раната още кърви и отново я превърза с туниката на брат си. Нещата обаче вървяха на зле. Беше изгубил много повече кръв, отколкото мислеше.
— Отвлякоха я, Брандър — съобщи Рурик, останал без дъх, след като слезе от скалата. — С Ланг видяхме как я удариха по главата и после я откараха с тях Сигурно са я взели в плен.
— Значи е жива?
— Jа. От водата не се виждаше много, но тя като чели само загуби съзнание от удара.
— Опитахме се да ги проследим — обади се Ланг; който също слезе от скалата и застана пред Брандър. — Но пеша не можахме да стигнем далеч, а и в тъмното ги изгубихме.
— Както и да е, тръгнаха на запад — добави Рурик, като се наведе и постави длани на коленете си, за да си поеме дъх.
— Можем да отидем до укреплението и да попитаме къде са я отвели — предложи Ланг.
Брандър въздъхна замислено.
— Ja. Може би. Но не зная дали това ще ни помогне, защото днес следобед те казаха, че няма да направят нищо срещу кралската армия в наша защита, а най-вероятно това бе самата тя.
— А братовчедката на мама, Киарда, или онова момиче Мира, с което се приятели? Не можем ли да ги убедим да ни кажат къде можем да намерим войниците? Не можеш ли да ги извикаш от форта като снощи?
— Може би — отговори Брандър и изведнъж се почувства леко замаян.
Откакто бе седнал на земята, болката в крака му значително бе намаляла. Най-вероятно главата му се въртеше от загубата на кръв.
— Бях горе на скалата с Мира, когато за първи път чух, че идват конници, и тя ми обеща да се върне за помощ при нейните хора, но навярно не е успяла да ги убеди.
— Колко жалко наистина! — нетърпеливо въздъхна Рурик. — И все пак, Брандър, не виждам защо с Ланг да не отидем сега във форта и да попитаме дали някой не знае къде може да се намира Астрид. В края на краищата ние също сме роднини на Киарда. Защо и с нас да не се отнесе така благосклонно?
Брандър вяло му махна с ръка да тръгва, защото в момента се чувстваше твърде слаб, за да измисли някаква причина, а и едва ли можеше да я назове.
— О, върви, ако мислиш, че това ще ни помогне. Но не настоявай много, братко — предупреди той през стиснати зъби. — Да не би и те да се обърнат срещу нас.
Като каза това, Брандър откопча брошката от наметката си и съблече дрехата си, за да я навие под главата като възглавница. Не можеше и дума да става, че ще тръгнат с лодката, преди да се върнат братята му. Така че той си помисли междувременно да легне и да открадне няколко минути сън, от който тялото му толкова много се нуждаеше.
Заедно със сестрите и майка си Мира седеше до огнището, заета с вечерните молитви, когато на вратата на укреплението се чу врява. Точно както обеща на Брандър, тя се бе прибрала по-рано и се бе опитала да убеди родствениците си да подкрепят норвежците.
По-възрастните обаче решиха да не променят решението си и да не се намесват на тяхна страна срещу Мак Куган. И само след няколко минути, когато атаката започна, стана ясно, че това бяха воините на Наял. Така че, за удивления на Мира, хората от племето направиха единственото възможно нещо. Те просто наблюдаваха какво става. Скупчени на укреплението и съвсем близо до вратата, те видяха точно толкова от сблъсъка, колкото можеше да се види от такова голямо разстояние.
Накрая, за облекчение на всички, норвежките им съседи отплуваха в морето с двете си лодки и Мира прошепна една благодарствена молитва в чест на благополучния изход.
След това не се случи нищо особено. Мак Куган, след като бе успял да прогони чуждоземните от брега, вероятно щеше да подпали всичко останало в лагера и да се оттегли с хората си. Ирландците не водеха битки по вода, така че той нямаше да се върне, докато викингите не потърсят нов лагер.
Междувременно по настояване на Киарда бе взето решение няколко души от племето да отидат на сутринта при бъдещите си съседи и да им предложат провизии и питейна вода. А по-възрастните дори стигнаха дотам, че предложиха да откарат с лодка тези провизии на норвежкия кораб, който най-накрая бяха открили зад издадените в морето скали на изток, в случаи, че Брандър още не се е върнал с хората си на брега. Това, разбира се, щеше да стане при положение, че викингите не са отплавали да търсят друго място за заселване.
Мира обаче бе почти сигурна, че това няма да се случи защото вече бе обсъждала нашироко този въпрос с Брандър. Дори когато бяха чули зловещите звуци от приближаващите се конници, Брандър изглеждаше категоричен в решението си да остане близо до тяхното укрепление. Така че, с божията помощ,
